ЗАВИНАГИ СВЯТА ЗЕМЯ

Мариана Ангелова
sviataВ навечерието на един от най-големи християнски празници – Възкресение Христово – отново обръщаме поглед на Изток към Йерусалим. Завърналите се у дома наши предци след поклонение на Божи гроб, слагали пред името си „хаджи”: да се знае, помни и тачи от поколенията изпълненият обет в името на православната вяра. Днес онзи край е размирен – не стихват враждите, пролива се кръв.

Но историята помни и други времена. В труда си „История на Палестина” Ролф Райхерт, професор по ислямология и история на Средния Изток в университета Баия, Бразилия, разкрива странно за съвременната обстановка предание: „От най-дълбоко минало в Йерусалим съществувал обичай – еврейските и мюсюлмански деца, родени в един и същ квартал, в една и съща седмица, да бъдат приемани от близките си като „млечни братя /сестри/”. Еврейската рожба я кърмила майка мюсюлманка, а мюсюлманското дете – майка еврейка. Традицията допринасяла за установяване на почти родствени връзки между двете семейства и двата разноверски народа.

В дългогодишния спор за статуса на Йерусалим и арабската, и израелската страна, отстояват правото си на първородина. Кои са били най-първите обитатели на сегашните палестино-израелски територии? Находки на човешки останки ни отвеждат към 50 000 г.пр.Хр..

Те принадлежат на раса, известна като „натуфиански човек”.

През Бронзовата ера /4 000 г.пр.Хр./ по тези места се разселили племена от индоевропейски произход. Културата им е позната под името „Гасулианска” – от Гасул, местност близо до Мъртво море. Там са живели също и келти. Старият Завет отбелязва, че много преди заселването на евреи и араби оспорваната земя била родина на други народи. Към 2 500 г.пр.Хр. навлизат семити от поречието на Ефрат – в библейската сага те са клонът на Сим, син на Ной. Двете семитски общности – аморейци и ханаанци – не се различавали. После, в ХV в.пр.Хр., се появяват арамейците/на арамейски говорел Христос/, пак семити, от които се разклоняват хебрейци и израилтяни. Ханаанците биват прогонени, а един еврейски род стига чак до Египет. Връща се в Обетованата земя под предводителството на Мойссей /1 200 г.пр.Хр./. Нови и нови племенни общности изникват на картата, отвоювайки всяко парче земя в бой. От 745 г. започва прииждане на асирийци, а по-късно и на вавилонци. Последните изгонват много от местното население. В Йерусалим остават незначителен брой израилтяни, също шумери, финикийци, сирийци.

Кога, всъщност, пристигат арабите в земята на Ханаан?

Доста историци поддържат становището, че арабите на Палестина са приемници на хората, живели тук от незапомнени времена, продукт от смесване на раси, че те никога не са напускали люлката си, т.е., заварени са от евреите. Други учени наблягат на факта, че ако израилтяните са бягали и изоставяли земите си, то е било, защото са ги гонели. Разположени между могъщи империи и цивилизации, сякаш „трън в очите”, те стават жертва през всички епохи. Завладяването от фараона Сезак, опустошаването на територията им от филистимяните /920-880 г.пр.Хр./, от Новуходоносор /601 г.пр.Хр./, с изселване на 10 000 евреи във Вавилон, са само началните страници на пълната с насилие история. Следва унищожителното нахлуване на Набузардан, властването на Александър Македонски /332 г.пр.Хр./ Около Йерусалим се фокусират и домогванията на Римската империя. Тиранията на Хесио Флоро предизвиква огромно недоволство, прераснало във въстание. Нерон изпраща военна сила, начело с генерал Веспасиан и сина му Тит: 60 000 отлично въоръжени римски войници устройват кървава баня: от 31 март до 1 август 67 г. съпротивата е сломена с цената на половин милион евреи, загинали от сабя и болести. След въдворения от император Константин /306 г./ мир, католическата църква успява да спечели Йерусалим за християнството. Но в 636 г. арабската армия на халифата Омар принуждава християнското управление на града да капитулира при достойни за победените условия, сред които запазване на християнските църкви и светини. Започва арабското владичество: между VІІ и ХІХ век населението с еврейска кръв в Йерусалим съставлява малцинство – около 600 души. Редуват се периоди на мирно съжителство /халиф Саладин/ и на унизително за евреите отношение. Алдел-ал-Малик /680-705/ заповядва да се издигне мюсюлмански купол на мястото, където някога се намирал прочутият Соломонов храм. През управлението на Ал Мутавакил /847-861/ излиза декрет, задължаващ християни и евреи да носят жълти дрехи или да зашиват парче със същия цвят на ръкавите.

Еврейките трябвало да обуват различни от тези на арабските жени обувки.

На евреи и християни се позволявало да яздят само магарета и мулета, с дървено седло, наподобяващо плода нар. Вратите на еврейските къщи бивали белязани с образа на дявола. Така, зародишите на омраза между двете основни религии не само не изтлели, но се разраствали до чудовищни размери.

Когато цар Соломон наследява от баща си Давид завладяното от него хебусейско селце – ядрото на сегашен Йерусалим, то се простирало по дължината на хълм във форма на човешки пръст между долината Хедрон и наречената по-късно Долина Торпеон. Според изчисленията на видния археолог Албърт Бейли, това било микроскопично населено място, дълго 1250 стъпки и широко 300, с площ по-малка от основата на голямата пирамида в Египет. Днес Йерусалим, излъчващ минало и сакралност от всеки свой камък и стена, е един от най-посещаваните туристически обекти. Неустановеният му статут, обаче, е източник на раздори, заплаха за мира в района и света. Католическата църква предложи решение – градът да бъде обявен за столица на Изтока и Запада, място на всички и на никого.

Ясно е, че докато продължават ожесточените препирни /зад които стоят мощни икономически и политически интереси/, чия прародина е тази изстрадала земя, до споразумение не ще се стигне. Арабите не са натрапници в палестино-израелските територии. И израелците не са. Йерусалим принадлежи и на двата народа. А за нас, източноправославните християни, той си остава духовен извор на светлина. Свята земя.

Author: admin

Share This Post On