МАЯ ВАПЦАРОВА: ДРЕВНОТО КОСМИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ Е ЗАКОДИРАНО В НАШИЯ ДУХОВЕН ОТПЕЧАТЪК – ВЯРАТА В ДОБРОТО. САМО ТРЯБВА ДА ГО СЪБУДИМ ЗА НОВ ЖИВОТ

Изтъкнатата наша кинорежисьорка, поетеса и белетристка Мая Вапцарова е родена на 7 юли 1944 г. в Банско. Завършила е кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща. Носител е на орден “Св.Св. Кирил и Методий” І степен. Авторка е на няколко книги и на повече от 100 документални и игрални филми, някои от които са посветени на именития ни поет, като “Ти помниш ли”. Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели „Златен дукат“ на кинофестивала в Манхайм – нещо, което по-нататък не се е случило с нито един български филм.

Напоследък, обаче, племенницата на големия наш поет Никола Вапцаров обръща своя творчески и изследователски взор към най-древното минало на страната ни и най-вече към това на Източните Родопи. Затова при гостуването си в Кърджали, по покана на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров”, тя представи не само новата си книга „Просяци”, но и филма си „Надбягване с времето”, както и албума си „Докосване до сътворението”, оформен с нейни текстове и снимки на Евгени Коевски. Албумът разказва и показва родопските свещени мегалити, мистичните скални ниши и други неразгадани знаци, издълбани по скали, тераси, долмени, всички те наподобяващи някаква тайнствена азбука и космически карти, точките от които и днес намират своите съответствия с някои съзвездия.

- Госпожо Вапцарова, вашата битка за миналото сякаш е един вид продължение на Вапцаровата вяра в бъдещето…

- Наистина започвам тази битка за миналото ни, за автентичността на нашите родови корени с предварителната нагласа, че това ще ни отведе към бъдещето, което заслужаваме. Разбира се, че има и връзка с най-важното, което е искал да ни каже Вапцаров и което се съдържа в смисъла на думата „вяра“, макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие. За някои вярата е религия, за други – морал, за трети – проста житейска мъдрост. Изобщо

константата на живота, нашият духовен отпечатък.

Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това усещане, което изстрелва чак в Космоса. И заради което „човекът би влязъл във взривна ракета, самичък би търсил в простора далечна планета”.

- Това ли ви изстреля и в толкова далечното ни минало? А може би и болката по настоящето?

- Да, и двете неща. Неслучайно, моето любимо стихотворение от Вапцаров е “Епоха”, защото все още е епоха на дива жестокост… Но във всичко, което е написал Вапцаров, прозира

основният въпрос – този за “хляба” на свободата.

И за това, че този хляб на духа, без който човекът не би преживял, ще продължава да захранва човечността с вярата в доброто. Дори и днес… Стига да почитаме миналото и да вярваме в бъдещето.

- Дори и когато разстрелите на поета продължават, ето и гробът му бе поруган…

- Това не е случайно. Случва се сякаш, за да ни напомни, че не е важно как си умрял, къде си погребан, дали си убит с един изстрел или с два, дали си паднал на лявата или на дясната страна.

Важно е вместо гроб да имаш паметник в душите на хората.

Не случайно това се отнася и за Исус, и за Левски. Тази родова, генетична памет трябва да събудим и да я предадем на идващите поколения.

- Значи Вапцаровата борба „за хляб и свобода” продължава под една нова форма…

- Тя си е все същата, за свободата на нашите души, само че с различни средства. Затова, така, както в поезията е време социалното и лиричното да си подадат ръка, така и миналото и бъдещето трябва да го направят. Иначе все ще стигаме до печалния извод на Вапцаров, че живеем като в дълбоката бронзова ера. Но проблемите не са извън нас, те са вътрешни – в умовете, сърцата ни, в съзнанието ни. Затова сме преминавали и още минаваме през толкова изпитания, за да се научим да ги преодоляваме.

- И вашият индивидуален път на търсене на изхода преминава през следите, оставени ни от траките по нашите земи?

- Може да се каже и така. Чрез филмите си аз се опитвам да търся разрешението на проблемната връзка минало-настояще-бъдеще в дълбоката древност. С голямо вълнение и очакване се отправих към изследването на тракийската цивилизация, защото ме вълнуваше какво е открила, какво са знаели нашите пра-прадеди много повече от нас, защото имах усещането, че това тяхното важно древно познание днес ще ни бъде много нужно. И вероятно разковничето се крие в това, че при траките не е имало роби, че всеки един от тях е имал някаква своя мисия, допринасяща за добруването на всички.

- Ехото на миналото, разказано от родопския вятър и родопското слънце, оживява във филмите ви с особена мистична красота и с огромно родолюбие. Това ли е вашият начин да се събуди поизтънялата ни духовна памет?

- Радвам се, че сте открили такова послание във филмите ми. Наистина това е, което ни е липсвало толкова дълго време. Може да изглежда невероятно, но тъкмо тези древни знания, закодирани върху тракийските мегалити, могат да я събудят. Пък, кой знае, може и да са оставени с такава цел.

За да знаем, че точно оттук, където живеем, е тръгнала човешката цивилизация. Че тези места са били избрани съзнателно, защото само в тях връзката между планетата ни и Бога-Слънце никога не може да се наруши,

затова и човешката сърдечно-съдова система прилича на космическия строеж. Че Тракия е свещеното пространство на духа, мостът между небето и земята, че тук е духовният център на света.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On