МИНА КАРАГЬОЗОВА: СЛОВОТО, ОНАЗИ ВСЕЛЕНСКА ИНФОРМАЦИЯ, КОЯТО Е МАТРИЦА И ОСНОВА НА НАШИЯ СВЯТ, Е МЯРКАТА НА ВСИЧКИ НЕЩА

Мина Карагьозова от Хасково е полифоничен автор, който търси скритите инвенции, заложени в поетиката на словото, независимо дали пише проза или поезия. Завършила е Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” със специалности: „Руска филология” и „Английски език и литература”. Автор е на поетичните книги: „Постоянно местожителство – ада” /1992/, „Струна над бездната” /1998/, „Танц” /2007/. Тази година издаде книгата си „Ранени от Словото” с есеистика, публицистика и литературна критика и тя е едно слово за Словото, по нейните думи. Носителка е на редица литературни награди, но за най-престижната от тях смята „Сребърно перо на Русия” – за проза. Това събитие я навежда на мисълта, че прозата за нея е една неизследвана територия, която чака да бъде открита. Заедно със свои колеги по перо тя участва наскоро в последния Литературния салон „Петя Караколева” в Кърджали.

- Мина, твоят начин да пишеш отзиви за творческите светове на другите, сякаш ги надгражда с това, което ти си усетила в тях и така прибавя още нови нюанси. За кого, според теб, това е по-необходимо – за теб самата или за този, който е предизвикал твоите размисли?
- Да, така е. Моите текстове са творчество за творчеството. В един текст, създаден с любов от автора, се влиза като в катедрала – с трепет, възхищение и уважение към божествената природа на творчеството. Мисля, че

в този свят е недопустимо да се влезе грубо, безпардонно, с кални ботуши.

И за да не бъде нарушена от критичните срезове фината тъкан на творбата, пишещият литературно-критическо есе, трябва да се превърне в нещо като съавтор. В нещо като бижутер, който внимателно и фино полира диаманта на творбата и го кара да засияе в неповторим, съвсем индивидуален блясък. А на кого ли е необходимо това? На всички – на автора, на пишещия отзива, на читателя. На кого е необходима красотата? Въпросът е риторичен.

- Каква е мисията на творчеството? Да отразява, да подражава, да разширява границите на живота…? Или по-скоро кара животът да му подражава?
- Мисля, че ако подражава, творчеството на човека подражава на творчеството на Бога. Да, понякога изглежда сякаш животът подражава на творчеството. Това е така, защото творецът, с фините си сетива е проникнал в света на идеите, където всичко съществуващо, а също и още непроявеното на Земята, отдавна е реалност – като замисъл, като идея, като проект. И художественото творчество може да изпревари проявата на дадена идея на земно ниво. Но

източникът е един и същ – Платоновият свят на идеите, Акашовите записи, гигантският компютър на Вселената.

Нека си представим свят, където изкуството не съществува. Разбира се, че това би бил един доста тъжен и ограничен свят.
- И ако „човекът е мярка на всички неща (Протагор), колко повече това се отнася до човека на изкуството?
- Всъщност, струва ми се, че Протагор е казал това в един богоборчески период на древна Гърция, когато човекът е излизал на преден план пред колосалните и потискащи по своите размери храмове и статуи на богове. Да, в нашия ограничен земен свят,

в нашето трето измерение, човекът е мярка за всички неща.

Но си помислете за безкрайните съществуващи светове, до които се докосва творчеството… Моята книга не случайно се казва „Ранени от Словото”. По-скоро мярка за всички неща трябва да ни бъде онази вселенска информация, наречена в свещените книги Слово, която е матрица и основа на нашия свят.
- Оскар Уайлд не е одобрявал критиката, навярно тази в чистия й традиционен вид, виждал е в нея някаква тирания на общественото мнение. Но едва ли днес би казал същото за днешните интерпретативни есеистични отзиви, каквито са твоите, към вече написаните текстове, не смяташ ли?
- Наскоро една моя сестра по дух, Анжела Димчева, издаде книга със заглавие „И критиката е любов”. Изцяло се присъединявам към тази теза. Авторите, за които пиша в моята книга, би трябвало да усещат топлината на любовта ми към тях и техните творби. Критиката в смисъла, който е коментирал Оскар Уайлд, е градяла ранг-листи, някого е възхвалявала, друг е сривала със земята. Мисля, че такива критици са самозванци – само времето и Бог са в правото си да подредят истинските ценности и да поставят „точките” и „запетаите”…
- Уайлд е определял висшата критика като по-творческа от самото творчество, наричал я е единствената цивилизована форма на автобиография, тъй като тя се занимава с хрониката на човешката душа. Не се ли състои, наистина, нейният смисъл в това – не да изразява, да анализира, а да разкрива безбройните значения и лица на съвършенството, което често пъти е било загатвано, но недоразвито от неговия първосъздател?
- Да, това определение е красиво и ясно – „безбройните значения и лица на съвършенството”. Аз нееднократно правя уговорки, особено в текстовете за Гриша Трифонов (неговият творчески свят е особено неподатлив на рационален анализ), че дори да бъде сметнато това, което пиша, за не-критика, не бих рискувала да прилагам логически категории на анализ, синтез и обобщение към творческите светове на авторите. В края на краищата, критиката не е хербаризиране – умъртвяване и подреждане на нещата за целите на науката. Критиката е излязла от това си гъсенично състояние и се е превърнала в прекрасна пеперуда, която докосва най-фините и тънки слоеве на творбите, без риск да ги повреди. (Може би, затова постоянно се повтаря в медиите, че нямало истинска критика.) Хубаво е, че критиката вече се е превърнала в своеобразно съавторство – всичко останало е отживелица.

- Кой, според теб, има право да поставя граници на твореца, на този, който изгражда по-реален свят от самата реалност? Може ли това да направи моралът, етиката, пуританите? Или изкуството е напълно независимо от каквито и да било външни съображения? Но пък тук няма ли опасност творецът сам да стигне до робството на собствените си преценки? Кой е неговият коректив?

- Покойният поет Иван Динков казва: „След съвестта и стиховете едва ли има трети ад”. Съвестта, която в повечето случаи е гласът на Бога вътре в нас, би трябвало да постави някакви граници какво може и какво – не. Робството на собствените преценки? Не мисля, че това е робство – по-скоро нашите преценки изразяват свободната ни воля и свободното ни мислене.

- Нуждаят ли се болезнено творците от еволюция в интелекта и съзнанието си? Та нали те, като едни викащи в пустинята, са призвани да допринесат за всеобщата еволюция. Или това са само митове?

- Митовете са полузабравено знание на вековете за вселенските закони. Днешните хора ги смятат за измислица, защото е загубен ключът към тяхното истинско, а не алегорично значение.

Митовете казват истината.

Митовете за Икар и Прометей – нима те са лъжа?! Трябва ли да ги обявим за неистина само заради тяхната алегорична форма на изказ? Творците, пък и всички хора, би трябвало да се стремят към индивидуална и колективна еволюция. И не толкова на интелекта и съзнанието – те са вторични по отношение на еволюцията на душата. Еволюцията на човечеството е една велика кауза, на която всички ние да служим.

Велика, защото е частица от Божия промисъл за нас – земните хора.

- Смятам, че твоят начин на писане покрива „раните” на ранените от Словото с балсама на разбирането. Това ли е най-добрият лек за тях и дали се нуждаят от него?
- Всъщност, ясно е, че заглавието „Ранени от Словото” е метафора. Ако трябва да я разгърнем – да… Всеки човек се стреми към това, да бъде разбран. Но

творецът особено страда от неразбирането на света.

Доколкото имам обратна връзка с живите творци, за които пиша, те наистина се чувстват разбрани и подкрепени от мен и моето слово. Читателите и публиката на премиерите на техните книги, често развълнувани и просълзени, ми благодарят, че съм им дала една своеобразна пътеводна светлина към света на тези автори. И, понеже, всички ние, пишещи и съпреживяващи творчеството в една сияйна и ласкава вселена, сме воини на светлината, смятам, че задачата ми е изпълнена.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On