РУМЯНА КАПИНЧЕВА: Към каквото посегнеш, трябва да бъде с чисти ръце и с чисто сърце

Румяна Капинчева е родена на 21.03.1958 г. в Тутракан, затова се определя като едно пролетно момиче, което не обича зимата. Средното си образование завършва в град Добрич /тогава Толбухин/, в немска езикова гимназия. Завършва и ВФСИ – Свищов, специалност „Счетоводна отчетност”, макар че никога не си е представяла, че ще стане счетоводителка. Работи в банка, като заместник директор в един от големите заводи в Тутракан /”Славянка”/, като главен счетоводител в Бюрото по труда. По това време, възмутена от политическата конюнктура, започва да пише сатира. След това продължава със стихове, драми, комедии, романи. Раждат се много песни по нейни текстове, 38 пиеси, обединени в 5 тома, някои от които поставяни в чужбина. От 2003 година е на работа в община Тутракан, в момента е зам. кмет по културата, финансите и социалните дейности. С книгата си „Зъбчетата” става лауреат на наградата за детска литература „Петя Караколева” за 2012 година.

- Как така, г-жо Капинчева, едно пролетно момиче, необичащо зимата, при това счетоводител по професия, се отдаде на литературата, в това число и на детската?

- Аз наистина съм пролетно момиче, е вече малко поостаряло, но необичащо много зимата, макар че през нея се пише най-добре. Тогава, когато работата значително е намаляла, не ти остава нищо друго, освен да седнеш пред компютъра и да поемеш по вълшебните пътища. Още от малка пеех, рецитирах и мечтаех да стана актриса, но родителите ми казаха, че в счетоводството има повече хляб. Когато ме приеха, обаче, в специалността „Счетоводство и контрол“, дълго плаках с горчиви сълзи. Явно ми е било писано, обаче, да се занимавам и с писане, защото още, когато бях в седми клас започнах да пиша една фантастична книжка.

- Що за тайнство е това „да оцветиш душата си с цветната дъга на творчеството”?

- Цветната дъга винаги е била в душата ми. И в това няма никакво тайнство. Просто човек се ражда с нея. Но често я забравя, затова трябва да му се припомня. Би било много добре в училище да има часове, в които да се посочват пътищата, които ни връщат към самобитността ни, към идеализма, към духовната чистота. А когато забравиш за дребното, егоистичното, става лесно да твориш. Думите сами идват, сякаш пеят.

- Как, според вас, словесната следа за най-чистия детски свят може да се предаде напред във времето? И особено в полето на надеждата?

- Както новите, т.нар. индигови деца, навлизат в нашия свят с огромното желание да го преобразят, така и новото творчество, отчитащо техните потребности, възгледи и идеали, ще успее да прокара едни нови пътища към един по-светъл и добър от днешния свят. Така и чистотата на детския свят ще се предаде напред във времето. С книжката си „Различните цветя” говоря именно за това време.

- Кой е вашият начин „бримчиците-чувства” да се облекат в словесни одежди?

- Имам една стихосбирка, която се казва „Плетачка на любов”. Там наистина бримка по бримка изплитам великото платно на любовта към детето, към любимия, към целия свят. Смятам, че начинът е да изплиташ римички, думи с много силна обич. Толкова голяма, че и злите ти герои никога да не са достатъчно зли и накрая винаги да стават добри, както се случва в моите книги за деца.

- Най-незащитеното в земния ни свят е най-устойчиво, докато динозаврите отдавна са мит, казвате. Същото се отнася и за децата. Но как се твори за крехките детски души с презумпцията, все пак да имат словесната закрила, от която се нуждаят?

- Да, те наистина си имат защитата на Природата, а ние трябва да им осигурим така важната за тях словесна закрила. Така, както това се случва в любимите ми детски книжки „Пипи Дългото Чорапче” и „Емил от Льонеберя” на Астрид Линдгрен. Но и не бива да подценяваме децата и да им налагаме своите собствени ограничения, като им предлагаме постно слово, пречупено само през вижданията на възрастните. По-скоро трябва да се доближаваме до тяхното цветно, благосклонно виждане. До тяхната деликатна нравственост. Така защитаваме и себе си, и своя свят.

- Какво най-вече е посланието на детската ви книжка „Зъбчетата“, с която спечелихте наградата „Петя Караколева“? Дава ли им тя духовната хигиена, от която имат гореща нужда?

- Много се надявам. Идеята ми за едно индиректно и ненатрапчиво внушение в тази посока се роди от едно мое посещение при зъболекаря. Виждайки таблото на вратата му с описание на всички зъби, си представих и моите герои. Превърнах устата в град, дадох на различните видове зъбчета професии, получи се много занимателна история. Дори болката ми изведнъж мина. Не можеше да не се появи, разбира се, и пакостникът Двуглавко, бацилът, който открадва възможността на Зъбатко да пише стихове. А какво по-голямо наказание от това?! Но именно чрез провокациите накрая се стига до осъзнаването на тази вътрешна, духовна хигиена, която превръща живота в източник на радост и вдъхновение. Затова и мотото на книжката „Зъбчетата” е „Хигиената е чудно нещо, препоръчаме ви я горещо”.

- И творчеството за деца е един от пътищата да се върви по този път на духовна красота, мъдрост и хармония…

- Да. И е добре, че много хора вървят в тази посока. Иначе нямаше да я има и тая награда. Когато бях в Кърджали, много хора бяха дошли в салона, а щяха ли дойдат, ако не вървяха по този път? Една жена не можа да дойде, но мисля, че тя отдавна върви по този път упорито и неотклонно. И това е Тамара Караколева, сестрата на Петя Караколева. Запознах се с нея по скайпа, но това не попречи да я почувствам толкова близка, че да я приема като моя по-голяма сестра.

- Често говорите за „изшкуркването на душата? При вас това е станало по два начина – чрез мозъчен аневризъм и чрез творчество. Но явно начините са много повече…

- Естествено. Колкото са хората, толкова са и начините. Когато получих това заболяване, мнозина решиха, че вече съм жив труп. Да, но такъв, който непрекъснато шкури душата си. Болестта също помага за това, пречиства те, напомня ти, че към каквото посегнеш, трябва да бъде с чисти ръце и с чисто сърце. За това спомага не само творчеството, а и възгледите ти за живота. Можеш и ред да не напишеш през живота си, но ако си чист човек, ще имаш принос дори към историята на Вселената.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On