ИВО ГЕОРГИЕВ: Уроборосът е висшата подредба на естествеността и приемането на всичко, което е

Книгата на Иво Георгиев „Уроборос“ изследва неизменното в човека и виталното, което го поддържа духовно жив, въпреки че разказва истории, разделни от векове. В нея дишат силните пориви за свобода, доброта, красота, екзотика, но и провокациите на абсурдността и иронията, както и тъгата по все още неприемането на другостта…

Иво Георгиев е автор и на стихосбирките „В по-лошата половина на гората /1999/ и „От вътрешната страна на очакването”/2003/, както и на сборника с разкази „Исус ми прати SMS” /2009/. А през 2002 г. записа и издаде албума си с авторски песни „грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК”. Пише също пътеписи и фейлетони.

- Защо, Иво, нарече романа си тъкмо така?

- Избрах за заглавие на романа древния символ „Уроборос”, за да предам най-добре усещането си за цикличност, за кръговратност, за отиването, което се явява и завръщане. Затова Уроборосът е и символ на планетата ни Земя. Името му буквално означава „Опашкояд”/от гръцкото „уро” – опашка и „боро” – ям/. Имало го е още при древните китайци, египтяни, гърци… В някои страни дори поставят този знак върху ковчезите, като символ и надежда, че след смъртта отново ще има живот. Романът носи това заглавие, първо, защото героите-туристи в него правят една обиколка в кръг на един остров, но има и завъртане във времевата перспектива, едно преминаване от средновековния сюжетен план в съвременния, но чрез постоянно преплитане и надбягване. Като средновековният времеви план пише съвременния, а пък той, от своя страна, дописва изминалия вече. Така и началото на романа се оказва и негов край. Но има още един свързващ и хармонизиращ, безвремеви план, този на сънищата, който е по-поетичен, по-фантазиен. В спомените на главния герой присъства и града ни Кърджали като атмосфера, мотиви от по-новото и по-старото време, въпреки, че действието се развива на о. Корсика. В около 200 страници съм се опитал да обрисувам една пъстра картина, за да е по-интересно и четивно, с повече аспекти на битието, така, както е в нашия реален живот. Така, както ежедневно се сблъскваме и с лошото, и с доброто, с грозното и красивото, с шареното и едноцветното…

- А кое, според теб, се оказва по-важно, началото на края или края на началото, особено съотнесено към днешното ни време?

- Това никога не може да се определи съвсем точно, но във всички случаи

сега сме някъде в кръга на Уробороса,

някъде по веригата сме. А дори и да сме в края на нещо, то пак ще е начало на друго нещо. Но сега, мисля, че още сме в началото на някакъв голям цикъл.

- В рекламното ти клипче за книгата много добре си задал въпроса дали има начало и край пътуването ни в живота, та нали Дао-учението твърди, че всичко е едно…

- Да, именно, сигурно няма толкова значение къде точно се намираш в кръга, по-важното е, че пътуваш, че има движение, което гарантира, че все някога ще стигнеш, където трябва.

- А важно ли е, според теб, пътуването ни да има цел?

- Въпреки че най-вероятно ни води нечия много по-умна от нашите цели, все пак и ние трябва да имаме някакви малки стремления в тази посока. Някакви малки цели, направляващи конкретните ни житейски стъпки – днес – едно, утре – друго и т.н. Защото и те са обвързани с глобалните цели на мирозданието, от което неслучайно сме една разумна част. Затова е хубаво да имаме цели. Защото точно те придават смисъла на участието ни във всемирния порядък, за да не бъдем само негови наблюдатели. Пък и целите ни включват в самото движение напред, в самото еволюционно развитие.

- Но често прибягваме и към пътуване чрез съновидения. Чрез тях ли компенсираме невъзможното?

- Сигурно е така. Защото в техния имагинерен свят всичко е възможно.

- Ти като какъв пътник се определяш. Знам, че обичаш и реалните пътешествия, но къде пътуваш в сънищата си?

- Много често пътувам в този хубав безкраен свят, в който не знаеш къде си. Просто си някъде, но не си ограничен от време, пространство, условности…

- Замества ли ти този свят липсващия наяве?

- Не може да се каже, че го замества. Може да ми дава нещо в повече, но така само го допълва, обогатява го. И двата свята – и реалният, и нереалният, са ни необходими, за да бъдем по-цялостни.

- Все казваме, че на твореца особено много му е нужен този втори план на битието, тази паралелна реалност, но защо?

- Защото и творецът, и изкуството, оттам черпят вдъхновение, нови идеи, този план изпълва вакуума. Също като сънищата, и изкуството, ни дава нещото в повече, което не можем да придобием за един живот. Дават ни пътуването в други животи, в други пространства, откликвайки на душевните ни нагласи за свобода и безграничност. Като получаваме други роли, самоличности, ние така получаваме втори, десети, стотен живот, получаваме повече възможности.

- Дори квантовата физика твърди, че точно този друг, духовен, свят е истинският, а нашият реалният, е само негово отражение, някаква илюзия. Сигурно това обяснява нашите стремления в тази посока…

- Сигурно е така. Ето аз съдя по себе си. Моят дух много често пътува и търси тези безбрежни пространства. Но колкото по-далече се отделя, толкова повече това го приближава натам, откъдето е тръгнал. Това е и смисълът на Уробороса. И в него всичко си е на своето място, всичко е достатъчно, нищо не е излишно. А нашето приемане на тази висша подредба само ще увеличава реда, без да му пречи.

- При всичките ни подобни стремления, обаче, ние българите така и не се поучаваме от страданията, от изпитанията си. Нямаме тази способност да се самообновяваме, захапвайки и изяждайки старото, атавистичното, и затова не виждаме нещо по-добро толкова много години…

- Аз съм сигурен, че го можем, но

ние сме някак си по-флегматични,

трябва ни повече време, за да го осмислим, че е необходимо.

- Но нещо по веригата все ни се губи, кое е то?

- Да, така е, все нещо ни пречи, все нещо ни потиска. Може би то се определя и от нашата кръстопътна народопсихология, от това, че все сме разкъсвани от различни идеи и убеждения. А пък и все сме чакали на кръстопътя, на който се намираме, някой да дойде и да ни помогне, все сме посрещали едни и изпращали други големи сили, без да се взираме в нашите големи духовни възможности и постижения.

- Но щом като всеки народ си има своето предназначение, явно, нашият принос се състои точно в тази кръстопътност, в тази дуалистичност. Затова и нашите земи са били рай за такива течения, за каквито става дума в твоята книга…

- Да, това са така наречените „ереси”, които са си били чиста проба другомислие. Но поради неразбирането за тяхната обновителна сила, са били посичани и заклеймявани, за да може да доминират традиционните течения. Каквито са и днес добре познатите ни и спиращи развитието уеднаквявания и унификации – все базисни положения за диктатурите.

- Да, нищо ново под небето. Дали пък Уроборъсът не се е отказал да си върши работата?

- Той и сега си играе своята роля, само че от гледна точка на нашето ограничено земно пребиваване, това ни се вижда почти незадоволително. Пък и промените в психическите ни нагласи са най-бавни, затова сме нетърпеливи да ги дочакаме. Един мой любим френски писател /Ромен Гари/ казваше, че

човекът ще се състои, ще бъде такъв, какъвто е замислен да бъде,

но ще трябва да изминат няколко стотици хиляди години. А като осъзнаваме това, ще ставаме и по-търпеливи. Аз самият се уча на това с времето. Така можах да пиша книгата си цели 5 години, да я изпипвам и доизкусурявам. Търпението ни учи на добро.

- Това е и едно от предимствата на прозата, тя умее да чака, да узрява…Затова повечето поети накрая прописват и проза…

- Да, защото кратките форми често са нетърпеливи, бързат да стигнат до читателя. Докато романът реди камък по камък, издига зданието и оградата на текста. Имам и такъв стих, който казва „подреждай камъни търпеливо”. Виждал съм това претворено и в живота, как хората в с. Припек, Джебелско, си ограждат нивичките с малки камъни ден след ден, докато издигнат 1-1,5-метрови огради. И то със светнали от мъдрост погледи. Само какво търпение и спокойствие се изисква за това! Така, сякаш цялата вечност е пред тези хора, за които е така важно да събират, а не да разхвърлят… Много се възхищавам на тази им философия.

- Думите също се трупат като тези камъни, но те повече ни ограждат или разграждат?…

- След като с думите си ние отдаваме нещо от себе си, значи с тях даряваме някаква енергия. Но тъй като пишещият човек е доста уязвим и чувствителен, всеки път думите му изиграват различна роля, в зависимост от неговото душевно състояние. Понякога ни ограничават, тогава не ни достигат или не намираме точните думи, но то не е по тяхна вина. Стават ни бариера, когато не можем с тях да изразим всичките си емоции. Но когато сме в някакво състояние, като в съновидение, те идват като отприщен поток, само леко ги канализираме. Тогава имат разграждащ, освобождаващ ефект спрямо вътрешните ни бариери. Така че те могат и да ограждат, и да разграждат. Според случая и състоянието ни.

- Навярно, защото и те ни съпровождат по цикличния път на Уробороса, като нещо, което е част от него. И все пак, „Уроборос”, явно, е някакъв важен цикъл за теб. На какво те научи, с какво те промени той?

- На първо място ме научи да бъда по-естествен. Не само по време на писането на книгата, но и след това при представянето й в доста наши градове, когато провеждахме с нейните почитатели едни обикновени, естествени и сърдечни разговори. Направи ме по-искрен, по-открит, мога да си споделям с читателите всичките си вълнения, неудачите, търсенията. Сякаш символът на Уробороса извади от мен онази закономерна и природна естественост, нормалност, която всички ние носим, но често я оставаме затворена в нас. Поне, докато не се изпълни времето да излезе. Както стана при мен.

- Тогава можем ли да кажем, че вече сме в началото на осъзнаването на тази мъдрост за цикличността… И че началото на края е по-важно, тъй и тъй с края няма да се разминем…

- Би могло. На това ни учи и много древната, и мъдра игра – шахматът. В нея си има и дебют, и мителшпил /центъра на играта/, и ендшпил /края/. Но има разработени най-различни видове дебюти, понеже е много важно началото, това как ще потръгне играта. Защото там се поражда сблъсъкът, конфликтът. Тъкмо началото те насочва към необходимите за самозащита ходове. А пък ходовете на коня са най-характерните, нестандартните, като изявите на творците. То и в това е смисълът на Уробороса, да се въздигаш по вертикала, но и после да отдадеш наученото, духовно изстраданото, на другите по хоризонтала.

- А какъв ход предстои сега на автора на „Уроборос” в полето на творческия шахмат?

- Това ще бъде един сборник с разкази. Някои от тях вече са готови и разказват за някои магични родопски истории.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On