КОННИКЪТ НИ ВРЪЩА КЪМ ВТОРИЯ ПЛАН НА БИТИЕТО – СЛИВАНЕТО С БОГА И СЪС СЕБЕ СИ

Лияна Фероли

Всички конни богове и светии в историята на човечеството ни връщат към тракийския херос, към този, който пък ни води към втория план на битието. Към небесните воини, призвани да правят “доброто воюване” за духовна мъдрост, за духовен ред и духовна организация. Затова и

неслучайно, на намерените и запазени до днес оброчни релефи те са изобразени със змии в ръцете си,

които хранят от патери /плитки блюда за жертвоприношения/. А змията е най-старият символ на мъдростта.

Такива оброчни плочки са намерени на много места в Източните Родопи, но основните най-големи светилища на Тракийския конник-херос са открити при селата Самокитка/Момчилградско/, Ручей /Крумовградско/, Бели пласт /Кърджалийско/ и на връх Св. Илия край с. Хухла, Ивайловградско.

Централно място в релефите заема фигурата на конника

и почти липсват съпътстващите я елементи на хора и животни. Вероятно, защото изразяват предимно култа към мъртвите и към царя-жрец. Какъвто е бил  царят-жрец Резус, на когото се приписвали различни чудеса. В тракийските митове се разказва, че горските животни сами се отправяли на двойки и на тройки към неговия жертвеник.

Оброчните релефи, с които се украсявали светилищата на траките, представяли пътя на душата на владетеля-воин, която се преселва в царството на мъртвите. След смъртта на Хероса /от гръцки “херой” – “герой”/  той бил обожествяван, а гробницата му се превръщала в култово средище.

Дълбоко символично и мистично по значение е било изпълняването на обредния култ в тракийското светилище. То е имало диаметър около 20 метра и обхващало самия връх на планинското възвишение. В средата му горял свещеният огън, а заедно и със светлината на запалените факли по края се освещавал теменоса, свещеното пространство, оградено с невисок каменен зид.

Жреците хвърляли в огъня силивряк /омайниче/, т.нар. Орфеево цвете,

което и днес озадачава неговите изследователи. То може да прекара при неблагоприятни условия до 33 месеца в анабиоза /мнима смърт/, също като при символичната смърт на траките при посвещение. Може също да бъде съживено за живот дори от хербаризирания му вид.

С негова помощ древните ни жреци /мисти/ са стигали до втория план на битието и са осъществявали контакт с вътрешната същност на материята,

което като метод на духовна работа представлява екстазата, много близка до нирваната на индусите. В мига на тази пробуда те сe настройвали на трудно доловимата размерност между вибриращата материя и основната божествена вибрация.

Чрез своите символични, антиномични, магични и екстатични действия жреците са свещенодействали, прорицавали, прониквали са в тайните на времето и пространството. Но най-вече в лоното на Святия Дух, съзнанието на Бога вътре в човека. А

това сливане с Бога било всъщност сливане със своя собствен дух.

Прониквайки в този резервоар на вселенското съзнание, траките са боготворили змията като положителна сила, каквито случаи и примери днес има много по целия свят.

Идентичността на змийските богове разглежда доста подробно Алън Алфорд в блестящата си книга “Боговете на новото хилядолетие”. В нея той описва проучените от него световни митове за сътворението на света, в които заслугата за създаването на човешкия род се приписва на змийските богове. Ацтеките се прекланяли пред своя  змийски бог, покрития с пера Кетцалкоатъл, а древните маи – пред пернатия си змийски бог Кукулкан. В източната част на Мезоамерика, в Хаити, легендите за змии водят началото си от самото сътворение. Местното население вуду вярва в бог, наречен

Дамбала Уедо, наричан Великата змия, Създателя на

Вселената.

Бил е изобразяван като змия. Ето откъде идва и названието на нашия родопски връх Дамбала с лековитата му вода. Но засега никой не прави такава връзка.

Буквалното значение на думата на иврит за библейската змия – “нахаш” е свързано с идващата дума от корена “Нхш”, който значи

“да се проумеят нещата, да се проникне в тайните”.

Но вината за загубата на безсмъртието и придобиване на сексуалното познание също се приписва на змията, чието обвинение за „греховност” е доста несправедливо, защото именно

богът-змия Енки в нейно лице е този, който е променил първоначалния статус на стерилния хибрид в полово същество с репродуктивни възможности.

А за да се реабилитира старата добра слава на змията, вероятно ще помогне и езотеричният прочит на тракийската митология. Той най-много се откроява в Тракийските хроники. Ето какво казва в тях Бог на Адам /кн. Атам/Адам 18:13-14/: „Защото знаех, че ще съгрешиш и пристъпиш, и че ще дойдеш в тази земя. При все това Аз няма да те насиля, нито надвикам, нито ще замлъкна, нито ще те осъдя чрез падението ти, нито чрез излизането ти от светлината в тъмнина, нито чрез идването ти от градината /б.а.: Едем/ в тази земя.”14

„Защото те сътворих от светлината и желаех да излязат от теб деца на светлината и подобни на теб.”

По-съвременен отглас на култа към конните светци са и почитаните небесни конни воини, като Св. Георги, Св. Теодор, Св. Мина, Св. Димитър… Наричат ги още “вълчи” покровители. Към тези “вълчи пастири” от този календарен отрязък на годишното време принадлежат Св. Текла (24.ІХ. – при румънците), Св. Петка (14.Х. – при българи, сърби и румънци), братята Козма и Дамян (1.ХІ. – при румънци и власите в Сърбия), Архангел Михаил (8. ХІ – при сърби, македонци и албански католици), Св. Филип (14. ХІ. – при българи и румънци) и Зимната или Вълчата Св. Богородица (21.ХІ. – при българи, македонци, гърци и румънци).

Според митологичната гледна точка, зимата е своеобразно съответствие на най-опасното, болното, на “вълчето време” през годината. Затова

покровителите на зимата „преборват” „злото”, не като го отричат, а като осмислят, разбират основанията му да е такова, каквото е.

Затова Св. Мина е раздавал, според някои легенди, дължимия пай дори на осмисляните като демонични животни вълци, но не само, за да ги умилостиви. Покровителството му над тях сякаш признава правото им на живот в нашата дуалистична реалност, изкушенията и изпитанията на която засилват вярата ни в доброто. Пък и нали

във всички живи същества, колкото и да са зли и агресивни /може би по принуда/ трепти мъничко пламъче от Божията искра, дори в т.нар. о-треп-ки.
Затова да усмириш дивото в нашия свят, можеш само като го „опитомиш”, като го „нахраниш”. Но не толкова буквално, колкото с добра дума, с разбиране, съчувствие, съпреживяване. Така надделяваш над т.нар. „зло”, като не го отричаш, а го приемаш като част от общата „картина”. Поне в света на дуалността, колкото и привидна да е тя. И другият, най-добрият начин да „прободеш” „злото” в неговата „паст” е с острието на Доброто, на Словото. И на Светлината. Тази, от която сме съставени и която сме призвани за умножаваме, да даряваме, за да просветлим тъмата, в която живеем. И то най-вече чрез силата на Божието Слово, чийто символ е копието, острието, което държат небесните воини и светци. Но то не пробива т.нар. „зло” с груба физическа сила, а преди всичко със силата на разума, осъзнаването и любовта. Символът на тази сила се крие най-вече в острието на нежните тревисти кълнове, които със своята методичност и със своето постоянство могат да пробият дори камъка.

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On