МАЯ ДЪЛГЪЧЕВА: Тая и оная гора са едно. но сега сме още малки и виждаме само парченца от голямата картина

С книгата си „Приказки от Оная гора” талантливата ни писателка и поетеса Мая Дългъчева стана деветият лауреат на Наградата за детска литература „Петя Караколева“. Тя е автор на книги за деца и възрастни, песни, пиеси и др. Работи и в областта на приложната литература като автор в редица образователни проекти. Нейни творби присъстват в редица поетични антологии у нас и в чужбина, както и в учебници, сборници и помагала за предучилищна и начална възраст. Доста от тях са преведени на английски, руски, немски, френски, испански, сръбски. Член е на Съюза на българските писатели. В момента работи в Германия. Носител е на наградите: „Златен век“ – Министерство на културата (2006), Приз в международния конкурс за приказка “Europe in a fairytale” (2007), Награда на Съюза на българските писатели за детска литература (2009), Национална награда за детска литература „Константин Константинов“ в категория „Автор“ (2009).

Казва, че обича уединението, малките мигове и нещата, които се случват насаме. Че е вярна на тази тишина, в която може да се чуе посоката. Уверена е, че ароматът на приказност, вълшебство и тайнственост носи за детето най-трепетния и съпреживян опит, който поддържа неговата чувствителност. Че е един уютен ритуален шепот и небързане да се расте. Но и едно съкровено общуване, водещо, все пак, към духовно израстване. Признава, че книгата й „Приказки от Оная гора“ е за деца и за възрастни едновременно, но много различна от всичко, което е писала досега. И е права. В Оная гора има много възможности, но всичко случващо се е напълно закономерно и целесъобразно. Всеки опит е ценен и води към добро. В това приказно пространство, в което мечтите се сбъдват със скоростта на чудесата, обичането е взаимно, всеки вижда в другия себе си, чува усмивките и вижда думите. Защото носи Онази сила – да не използва сила, която облъхва и изтъкава въздуха с нежност, ласка, кротост, тишина. Защото тя не се преструва, а е себе си – нито по-красива, нито по-важна или велика, защото Онзи свят, в който битува, изобщо не се интересува от незначителни подробности, а само от доброто, което е създала. От раздаденото на другите. От красотата, която смирява и укротява. Онази гора е свят, в който властва силата на любовта, а не любовта към силата. А Онази сила разширява сърцата на нейните носители толкова много, че те могат да поберат цялата гора. Особено, когато така често към това ги подтиква Онова усмихнато Водно конче, което разнася навред спомена за нещо меко и сияйно, идващо с небесната белота и чистота.

- Мая, много хора се зарадваха, че точно ти спечели наградата с името на Петя Караколева, защото, и ти като нея, влизаш в света на най-чистия детски свят с един ефирен финес, с пърхащата в детските сърца ангелска чистота и безметежна свобода. Виждаш този свят с детските очи, чувстваш го с детските сърца, стъпваш с техните „балетни пантофки”, дори недокосвайки земята… Вероятно, да си лауреат на тази награда, е нещо много специално за теб…

– Благодаря ти за прекрасните думи, благодарна съм на журито и на всички, които съпреживяха с радост новината! Така е – Петя Караколева е много специално име за мен. Първата ми среща с нея беше преди близо 10 години в един сайт за романа „Най-златното злато“, направен от Маргарита Дюлгерова. Помня, че направо забълбуках от възторг – чудех се как е възможно да съм пропуснала тази книга, как е възможно да имаме такъв автор, а името й да не е сред най-популярните!? На другия ден отидох в библиотеката и попитах за романа – дадоха ми го, беше го чел един-единствен човек преди доста години. Така че забравих да го върна без особени притеснения. В годините нататък се случи така, че по някакви мистериозни пътеки се запознах със семейството на Петя Караколева, бях на гроба й в София с Лиля Сокуренко, когато донесе портрета на Петя от Русия, правех всичко възможно името й да стигне до повече хора, самата аз съм участвала в журирането на тази награда… Затова може би днес се чувствам толкова щастлива – защото нямам онова официално усещане, че съм получила литературна награда, а по-скоро – че още веднъж и по още един вълшебен начин срещам Петя Караколева. Иска ми се да вярвам, че тя би харесала Оная гора…

- Всичките обитатели в Онази гора четат и виждат това, което носят в сърцата си и на това се учат сами, никой не ги обременява с някакви сухи теории… Има ли шанс Онази гора да споходи и Тази, нашата, „гора”?

– Ами те са едно. Ако малко пооплевиш Тая, виждаш, че е Оная.

- Вървим ли вече в тази посока, помамени, приласкани, притеглени от Светлината на Онова другото, което очакваме да изгрее в нас или по-скоро да си го припомним?

– Скоро съвсем спонтанно споделих с една приятелка, че напоследък, където и да се намирам по земята, имам чувството, че срещам най-милите хора. „Мая, знам го това чувство и съм много щастлива, че го знам!“ – отговори тя. Сигурна съм, че не сме само двете с подобно усещане. А това е сигурен знак, че отговорът на твоя въпрос е „Да!“

- Най-възхитителното в Онази гора е това, че в нея най-свещените думи са „Всичко” и „Всеки”, защото в нея всичко е Едно цяло. А в нашата „гора” непрекъснато го раздробяваме, фрагментираме, етикетираме… Дали „цветните мостчета” между тях са напълно разрушени?…

– Не, не са разрушени, всичко си е цяло, както винаги си е било. Може би ние сме още малки и затова виждаме само парченца от голямата картина. И се опитваме да им сложим табелки, за да си я изясним. От което понякога още повече се объркваме… Но да си още малък не означава, че си глупав или разрушител – значи просто, че растеш. Растенето е също така разглобяване, назоваване, опознаване…

- Много е хубаво, че в Онази школска гора бухалчетата владеят най-доброто четене – природното, което се преживява като живот. Но при нас не можем да се похвалим с нещо подобно. Как тогава нашите деца могат да си припомнят вложената в тях изначална свежест и свобода на възприятията?

– Припомнянето е лична отговорност. Как би могъл един възрастен, ако самият той е заложник на своите рамки и щампи, да обяснява на едно дете какво е свободата? По-скоро се случва обратното – децата ни припомнят доста неща…

- Има ли други начини, освен чрез разказвачи като теб, приказките да оживяват в живота на децата ни и чудесата в него да не са рядкост?

– Другият начин е да се изучава квантовата физика. Приказките и чудесата са навсякъде. Мисля, че няма човек, който да не може да се сети за поне едно чудо в живота си. И всеки от нас пише собствената си приказка, независимо осъзнава ли го или не. Разказвачите са толкова, колкото са хората по земята, ние сме жива библиотека…

- От Онази гора ли ще задуха вятърът на промяната, който чрез „най-важното и красиво нещо – листопада” ще даде началото на една съвсем нова и свежа Гора?…

– Листопадът е просто метафора в приказката, която цитираш… Най-важното и най-красивото е всеки да си бъде какъвто е и да прави онова, за което е създаден – тогава, по съвсем естествен начин, се случват истински прекрасни неща, като листопад например. Днес много от нас не са на своето място и не правят своето нещо, а така енергията вехне…

- Твоето име за мен е символ на дълга, който ни освобождава от дълго владялата ни майа, от илюзията, че сме извън Целостта, която се случва чрез нас и като нас. Но понякога Словото (Логосът, „Неприкритата истина”), доста е съдействало за тази илюзия… За дълго ли още, според теб?

– Ще отговоря с редове от една приказка, която отпадна от книгата в последния момент:

„- Ще ви кажа най-стария език – рече той на Патенцето и Кученцето. – Толкова е стар, че някои вече са го забравили напълно. Едни го смятат за таен. Други – за смешен. Трети – за излишен. А малкото, които го знаят, мълчат. Понеже на този език само се мълчи и се знае. Е, ако чак толкова се налага, може да се нарисува ей това…

И Бухала нарисува с клечка в пръстта едно сърце.“

- Жалко, че тъкмо тази приказка е отпаднала от книгата ти, защото е чудесна метафора за това къде се крие силата на словото. Благодаря ти много.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On