РОСА СОКОЛОВА: „Животът ми е облог за слънце…“

Rosa Sokolova_interview_Feroli1

- Роси, май, всичко при теб е предзададено и тръгва от твоята Соколова фамилия, от твоето селце Орловица? 

– Вероятно, нали и имената избират нас, така както и думите. Откакто се помня, все ме дърпа високото. Когато стъпя на моята Орловица, чувствам прегръдката си толкаво висока и голяма, че мога да прегърна всичко и всеки. Орловица за мен е като огърлие, нанизано с най-точните маниста, най-верните, най-откровените. Планината ни учи да се покланяме на живите икони в лицето на хората. Там всичките жители на селото гледат напред и нагоре, в очакване на нещо голямо, дори и без да го наричат по конкретен начин. Те постоянно са в полет. Като истинска орловка, познавам и билките, и чуките, мълниите, които слизат от планината, но без да ме притесняват. Знам също, че всичко може да бъде и лек, и отрова, като билките, като думите, мислите, чувствата, действията.

- В едно свое стихотворение („На сестра ми”) говориш  за невероятната пищност на простотата, на селската идилия, скрита в родопските мъхове и чанове.  

– Това може да се разбере, само от човек, който дойде в моята планина, седне до дувара в моята Орловица и се вслуша в потайните й гласове. Тогава ще разбере и родопските ми видения. Там реалност и мечта се сливат във въздишка, в сълза, в светлина. Там няма място за безцветни. Малко думи знам, но ми стигат да казвам „Обичам те!” на всичко, което ме възхищава и изпълва. Дядо ми и баща ми посадиха стотици овошки, а пък аз присаждам хвойна и здравец. Те ме научиха, когато посягам към плода, да се сещам кой е посадил дървото. Мама пък ме научи да познавам хората по очите. Сега слушам не думите, а излъчването им, мислите, посланията на хората.Така не ги превръщам в отрова. Научи ме да живея с памет за везаните терлици, за ръцете, вплели дъгата в китениците… Научиха ме да бъда винаги тук и сега, но с и с будна памет. И на най-важното – да знам защо съм тук.

- То, като че ли, само с малко, но истински думи, може да се предаде донякъде тази голяма магия… 

– Да, с малко думи се изрича преживяното, защото в синкретичното се крие истинското, докато в многото думи повече прозира търсенето на ефектното заиграване. Но т.н. „свещена простота” изхожда от смирената и укротена сложност, с която наричаме истинската мъдрост. В нея се влиза по най-простите, естествените начини, без напън и нетърпение, защото само чрез простото навлизаме в „сложното”. Само така се прониква в света между видимото и невидимото, между които почти няма граница, но между тях лежи една неведомост, в която трудно попадаме, но пък там се чувстваме най-истински. Но най-голямото свещенодействащо магьосничество е скрито в природата. Затова за мен не е необичайно с единомишленици да отивам сред нея, за да й поискам прошка, най вече за това, че я нараняваме грубо със своето вмешателство. А самото поискване на прошката, узряването за нея, вече ме пречиства. Пък и природата не я изговаря, защото не познава неискрените имитации. Но най-добре е да поискаме прошка, преди да сме съгрешили.

- На твоя поетичен взор, обаче,  не убягват и някои от отговорите на родопската природа…

– Виждам ги най-вече в небето, в безкрайността, в очакването, в тайните на родопските мистерии, отразени в бездънния кладенец на бабиното бакърче. От него пия без тост и думи, надявам се така да пият и внуците на децата ми, защото така изконно българското няма да свършва. Така и България вече няма да бъде като недопята песен, а една форма на  кръшна, напевна родопска мистерия, която ще вълнува и мами кръвта ни да я носим вечно в очите, в сърцата си, в душите…

Преживяла си миналата година една доста знакова, мистична случка в твоето село, предсказваща подобна развръзка…

– Да, на връх Великден  падна гръм върху лественицата (вид иглолистно дърво) в нашия двор, а ние бяхме на десетина метра от случващото се. Дървото се разсече вертикално като две отворени ръце, протегнати за прегръдка, във формата на знака за победа „V”, а в средата се образува кръст, сякаш оформен от човешка ръка. Сега си го пази на олтара в селската ни къща. И тъй като дървото, макар и раздвоено, отново се разлисти, виждам в това знак за възкресяване, за обновление. А от майка си и баба си знам, че събираната от поразено от гръм дърво вода е лек за всички болести.  Дори и за неизлечимите от традиционната медицина. Неслучайно най-добрият звук от цигулката „Страдивариус” се извличал, когато е направена от поразено от гръм дърво. 

- И ти ли, Роси, като типична орловка, си в перманентно очакване на Нещото?…

– Разбира се, най-вече съм чакала Любовта, голямата, която не можеш да разделиш на малки частици, да я конкретизираш. И когато дойде мигът, в който се появи моята внучка Радослава, веднага я познах. Защото през нея видях себе си. Същата е като мен – неуморима, неукротима лудетина. До този момент все не вярвах, че има нещо по-силно от любовта към твоите деца. 50 години все съм чакала тази любов, която сега стои срещу мен и ме гледа с едни големи, ласкави и разбиращи сини очи. И ми казва:”Обичам те, бабо, ти си ми светлината и музиката”. И двете пеем еднакво фалшиво, но това не ни пречи да пеем и свирим на акордеон и китара, дори и да не се получава някаква конкретна мелодия. Имаме си и авторски песни. Ето това е любовта, в нея няма никакво плагиатство, на нея никой не те учи, както никой не те учи да прегръщаш.

- Е, щом това е голямата ти любов, може би тя ще ти бъде достатъчна?…

– А, трябват ми още любови, т.е внуци… Обичам също да ме обичат, да ме разбират, това ме въздига особено много. Иска ми се да се вслушвам в себе си и да започна да се обичам повече. По силата на духовния закон, когато доставям на другите радост, удоволствие, усмивки,  се пречиствам, отпушвам затлачените в мен енергийни канали.

- Роси, как изглежда животът от кота 50 ? Чувстваш ли се помъдряла? И съзира ли се оттам разликата между реалност и мечта?…

– С времето човек добива все по-голямо усещане за годините си, представяла съм си, че на 50 идва мъдростта, но все още на никой не мога да дам съвет, но пък  и трудно го приемам от друг.Защото в средния път не ми е уютно. Не обичам средината, или всичко, или нищо. Средината  е гъвкавост на  душата, но мене ми е скучно и стерилно в нея. Мен ме привличат краищата. Вече съм убедена, обаче, че на правещия добро му става много по-добре, отколкото на приемащия го. Знам също, че всички падаме, физически и психически, но можем и да се изправяме, да запазваме доброто, не само за себе си, а предимно за другите, дори и за тези, които още не сме срещнали.

Във втората ти книга „Иконите, за които се моля”, написана преди  15 години, се приканваше да бързаш. Сега можеш ли да кажеш, че в това има смисъл? За къде бързаме? Изгльодват ли се очите ни, изтьокват ли сърцата ни, както се казва в родопския напев? 

– Бързането ли ?!… Зависи  за къде, кога, към кого и за какво… Веднъж си заслужава, друг път, след време, разбираш, че не е трябвало. Важно е всеки да бърза по своему и когато го прави, да слуша тиктакането отвътре, своя си часовник, защото той не лъже. Нещата, за които съм бързала, сега ми се струват безсмислени. Енергията, която съм разпиляла по друмите, можех да съхраня за по-важни неща. Но… Всеки по своя път и със своята си скорост. Всеки със своите питанки, чуденки, многоточия… А накъде – най-вече – към себе си. Очите ми имат още много за гледане, сърцето ми за обичане, ръцете ми – за прегръщане… Какво са 50 години?… Някакви си 50 нежни градуса. Или, може би, 50 прашинки в окото. Понякога ми се струва, че мога да побера светлия си живот в шепа, друг път в цяла вселена. Животът ми е облог за слънце, тръпка в тишината. В него са двете ми прекрасни деца, тригодишната ми внучка с нейната авторска песен “Кусна оранжева песна” (вкусна оранжева песен), дъхът ми, пълен с дух и реликва, приятелите ми… Достатъчно много, за да бъда щастлива. Лили, не ме карай да преразказвам стиховете си. Нека ги прочетат любопитните, ако открият нещо от себе си, ще се радвам, ако ли пък не  – ще потърсят другаде себе си.

- А успя ли, Роси, да съзреш поне за малко разликата между живеенето и Живота?…

– Тук, Лили, ме приканваш да направя най-стръмната си изповед. Родени сме от жива вода, в жива пръст. От сълза сме отгледани. Дошли сме да се умием с лунна вода. И докато сме тук и сега – живина сме в Животопис. Но засега още се търсим с пътя – аз него, той мен. Това е живеенето. Още се търся. В тишината, в празника, на улицата, в офиса… Но най-вече се търся у дома и сред природата. Те ме зареждат, те ме вдъхновяват, те ми дават сили за следващия полет. Живее ми се просто и без призраци. Пред хоризонти, които бягат от мен, а аз ги следвам. Не ми се чака. Чакането го оставям на уморените. Пътува ми се като поклонник към Светлината. Животът ми е пълен с цветове и предизвикателства – един неизчерпаем рай за сетивата. Зареждат ме звуците на природата. С еднаква благост и смирение слушам цитра с персийски произход и гайда.Чуя ли гайда, ставам права, като при химн. Така че в моите 50 лета не мирише на есен, а на току-що избуяла майска трева, пълна с коприва и мащерка. Мирише на неспиране, на искане и на търсене. Не знам за къде ще бързам оттук нататък, но знам, че ще бързам по-бавно от преди. Знам, че оттук нататък трябва да бъда по-търпелива и по-яваш. А за Живота – друг път ще ти разкажа, навярно, когато помъдрея.

- Вероятно в новата си книга „Невидимо, неведомо” със словото, което отново те намери след дълго прекъсване, ще успееш…

– Вярно е, че от доста време думите не са ме търсили, но сега отново ме намират в новата ми книга с работно заглавие „Невидимо – неведомо”. И, може би, тези две думи ще ми помогнат да открия същността си. Или пък да намерят някой друг, който има нужда чрез тях да се изрази по-добре. В този смисъл Словото е онзи храм, в който намираме истинската си същност или да се открием такива, каквито бихме искали да бъдем. Не да получим в него инициация, а самите ние да сме инициацията. Но това може да стане само чрез пълно себеотдаване.

- Така ли се изгражда творецът, наричан често “двойна бездна” и „мислеща тръстика”? 

– Надали ще кажа повече и нещо по-различно от психолозите, философите, знаещите и посветените в материята и духа, но … всичко това е една апология на живеенето и на моженето. Не се стремя да овладея сложността на пространството, или поне не го търся умишлено, занимават ме хората около мен, дните и нощите, сътвореното от Твореца… Това да организирам мислите си, постъпките си, отношенията си, да не съдя, да вярвам в хората, както вярвам в себе, да не спирам да се опознавам. Да допринасям по нещо за добрите случвания. Но не с напъване и по рецепта, по нечия препоръка. И без изтъкване. За 50 години, вероятно съм белязала хора и случки, но нека другите говорят или помнят това. А тъй като Вселената не търпи празно, се питам кога и как, с какво запълваме празнотата. Ако дълго се взираме в хоризонта, той ще се взре ли в нас? Или това е само примамка? А поетът е част от света, създаден е от природата, макар че не се побира в нея. Поетът е странник в света на еднаквите. Чрез словото придава форми не само на своите мечтания, а и на мечтанието на онези, които никак не го приемат и разбират. Поетът, както никой друг, деликатно  събужда силите на материята, подарява мечтания, слива невидимо и неведомо… Формира свят,  осветлява, търси… А тъй като изкуството се крие в духа, всеки от нас е творец. Но чрез словото на занимаващия се с поезия чуваме света по-осезаемо, улавяме живината, енергията. Чрез намерилите го думи, поетът провокира, нюансира потайното и неизказуемото. Той е приходанин (чужденец-странник) във всекидневието и в света. Добре че го има. Иначе как ще виждаме цветно, и как ще бягаме с хоризонта. 

- След 50-те нежни градуса и 50-те прашинки в очите ти, накъде, Роси? Какво още ти се иска да правиш?

– Скита ми се тихо по непътеки. Слуша ми се мълчание. Опитвам се и още се уча да живея със себе си, да се обичам такава, каквато съм. Не се страхувам от самотата, даже ми е необходима понякога. Много пъти и много лошо съм се счупвала, но… продължавам. Искам и ще го направя. Желанията си имат своя цена и имам нужда от храм, в който да се намеря. В болката познах една друга Роса и мисля да я заобичам. Ще оставя миналото в миналото. Ще бъда глуха и сляпа за всичко, което не ми прилича. Живот – животопис, какво да се прави… Пълен е с преходи, пробуждания, зреене, със запалени кибритени клечки… Имам още много работа с мене си. Порязан живот, ама си е мой и аз си го обичам. Прищипан живот, но нищо не искам да забравя и да изтрия от досегашните 50 години, всеки срещнат и всяка случка в него са били урок.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On