МИХАЕЛА СИДЕРА-СКОТ: Когато си нараняван многократно, издигаш стени около себе си, за да държиш далече „болкопричиняващите“

Interview_Mihaela-Sidera-Skot-1_3

Михаела Сидера-Скот е едно невероятно цветно създание, което можеш да слушаш с часове, защото разказва така увлекателно, че се чувстваш като в приказка, която не ти се иска да свърши.

Михаела определя себе си така: „Мама на двама, понякога бизнесдама и мадама, а вече  и душе-слушач, и душе-разказвач!” Майка й, Бог да я прости, е гъркиня, съпругът й – англичанин. Децата й са момче и момиче – Алекс и Софи.

Казва, че представата й за успех е да докосне душите на колкото се може повече хора. Освен да пише и да се занимава с благотворителност, обича да рисува, засега само с молив, но обещава скоро да предизвика себе си и с бои. Вярва в ангелите – не само невидимите, но и човешките – и с тяхната подкрепа в живота й се случват ежедневни малки и големи чудеса. Казва, че нейните лични хранители са Архангелите Михаил, Гавраил и Рафаил, и Светата Майка Мария.

Защо избрах в днешния брой да ви представя Михаела ли? Защото тя, за разлика от много други, включително духовни учители и претендиращи за извисеност хора, открито и откровено споделя и болките, и хубавите си мигове, и личните си уроци, и постиженията си, а това е опит, който би могъл да е от полза и за вас, приятели!

- Михаела, с теб може да се говори за много неща, но нека посветим това интервю на душата, защото тя е най-ценното, а и всичкото, с което разполагаме, въпреки различните и многобройни илюзии, в които почти непрекъснато избираме да плуваме с усърдието на палачи на самите себе си. Каква душа е Михаела Сидера-Скот?

– Ха, така! Сега вече ме хвърли в размисъл… Душа, като всяка друга предполагам – надарена със своите таланти, цветове, окраски и нюанси, но и Душа, дошла да учи много, като се започне от всичките страхове и фобии, през които минавам периодично, и се стигне до меланхолии и пълни депресии.

Имам си пълната гама от светли и тъмни разновидности,

както се казва – „нищо човешко, не ми е чуждо”. Въпреки големите амплитуди, през които съм минавала и минавам от време на време, има едно нещо, което съм го осъзнала от малка и което остава непроменено във времето и това е  желанието ми да помагам на хората! През годините, разбира се, то се е проявявало под различна форма, но и до ден днешен съм си такава. Каже ли някой, че има нужда от помощта ми, аз веднага съм там! С две малки разлики от преди няколко години. Сега, когато имам семейство, нуждите на членовете му идват преди всички останали, а втората промяна е, че си научих най-накрая урока за „непоисканото добро”.

- Имаш личен блог, който си нарекла VIP Stories: Вдъхновяващи истории (интернет адресът му е: http://vipstories.eu/). Първата асоциация, която предизвиква името му, е по-скоро за блясък, лукс, високи токчета, фракове, червени килими и прочие атрибути на разкошния и по моему не особено духовен начин на живот, който, разбира се, има своите изключения. Това обаче е само на пръв поглед. Всъщност ти определяш като VIP всеки човек. Защо?

– VIP на английски означава „very important person”, т.е. „много важен човек”! Защо реших да кръстя блога си така? Защото

силно вярвам, че всеки човек е Много Важна Личност в очите на Бога.

Защото вярвам, че всеки Човек на тази Земя има да разкаже поне една вдъхновяваща история, въпросът е кой да го чуе. Затова реших да дам поле за изява на много различни Личности, но с едно общо нещо – всеки един от тях може да ни вдъхнови по неговия си начин.

Да, зная, много добре каква асоциация идва в главите на хората, когато чуят тази дума и знаех, че рискувам да отблъсна някои души, които решат, че е поредният клюкарски сайт за холивудски или наши шоу-звезди, но от друга страна, за човек, който е широкоскроен, запазил е детското любопитство в себе си и обича да предизвиква себе си, би било интересно само да прочете първите два реда, за да разбере за какво иде реч.

Защо реших да дам поле за изява и други хора в моят личен сайт ли? Ами, това е свързано с първия ти въпрос и с желанието ми да помагам на хората! През годините минах през различни благотворителни организации, винаги съм помагала на колегите си, независимо от естеството на работа и докато пиша тези редове, осъзнах, че през всичките ми години и през всичките фирми, през които съм минала, съм се интересувала от факта с какво мога да бъда полезна на клиента, като човек, който е дошъл при мен (в магазина, офиса и т.н.), воден от някаква нужда, а не как да му взема парите.

Звучеше ми прекалено егоистично и нереално да пиша само за себе си,

когато светът бъка от толкова много добри хора и разнородни таланти.

- Казваш, че обичаш да пътуваш из душите на хората. Какви и чии души избира твоята душа за това пътешествие и как променя теб, живота ти?

– Да, наистина е така! Вярвам, че ако ще и 100 000 пъти да си обиколил света, да си видял всичките забележителности и руини (дали е възможно да се случи в един живот?), да си спал в най-скъпите хотели на света и да си ял най-разнообразната храна,

ако не си се докоснал до Душите на хората и не си поседнал в тишината на собствената си Душа, да попиеш красотата на заобикалящата те Природа, за мен лично – не си видял нищо…

Нали, казват, че всеки Човек е една огромна Вселена, за която не ти достига цял един живот да я проучиш, а и как би могъл, когато, както Вселената, така и Човекът се променят непрекъснато (и тук вечният оптимист в мен, казва за Добро)?! Какви и чии души избира моята Душа ли? Преди няколко години бях записала в дневника си: „Моля те, Господи и всичките ангели на Света, от тук насетне изпращайте в живота ми само хора с огромни и добри сърца или силно духовни и възвисени…, а ако пък съчетават и двете – това ще е раят на Земята за мен”. И Бог изпълни молбата ми и с помощта на хвъркатите си помощници продължава да изпраща по Пътя ми най-вече такива хора. И макар понякога да ми се струва, че е забравил това свое обещание, когато мине някакво изпитание, установявам, че даденият Човек, за когото аз съм мислила, че е „лош”, „тиранин” или пък „досадник”, просто е играел такава роля в дадената пиеса, за да ми направи услугата аз да науча определен урок или да преодолея някоя от фобиите си.

- В съвременния свят има много самотни хора на всякакви възрасти, затова хайде да поговорим за сродните души. Ти срещаш твоята, точно когато си мислила, че любовта повече няма да се появи в живота ти, а тя не само се появява, ами и дава плод – децата ти Алекс и Софи. Като човек, изпитал лично чувството за обреченост на безлюбовие, какво би посъветвала все още ненамерилите сродните си души читатели? Да търсят ли сродната си душа? Или да чакат да им се случи?

– Ох, тук навлизаме в много дълбоките води… Нека поговорим за тези, които се чувстват самотни и наистина имат нужда, огромна нужда да намерят човека до себе си. Знаеш ли, когато моят син имаше проблем с агресията, той тръгна на психолог и аз тръгнах на психодрама и една от двете дами, които ни водеха сесиите, ми даде един безценен урок по повод на това, че бях решила да се правя на дървен философ и да раздавам съвети. „Мише, когато искаш да помогнеш на някого със съвет по какъвто и да е повод, просто му разкажи история – твоята история, а той ще си извлече от нея, това, което му е нужно” – така ми каза и оттогава се опитвам винаги да го прилагам на практика. И така преди много години един друг психолог, само, че гръцки, един човек, когото не познавам лично, но бях впечатлена от книгите му и безкрайното му чувство за хумор (Giorgos Pinteris) беше препоръчал в една от неговите книги относно взаимоотношенията мъж-жена да си направим един прост експеримент. И аз реших да го пробвам – в края на краищата нямах вече какво да губя…

И така на едно листче седнах и описах 10 качества, които бих искала да притежава идеалният за мен мъж.

Авторът на книгата съветваше да не поставяме ограничения в желанията си, колкото и невероятни и невъзможни да ни се струват някои от тях – просто сядаме и пишем. Може и с една-две думи, може и по-многословно (аз никога не съм могла да се вместя в двете думи), като можем да пишем както за външността, така и за духовните му качества, и за финансовото му положение (нещо, което аз бях пропуснала, но в последствие се оказа, че си е много важна точка). Аз даже бях писала за походката му… Слагате го под възглавницата и всяка вечер преди да заспите си го препрочитате – спокойно, не изпадайте в паника, ако някоя вечер пропуснете, нищо не е на живот и смърт. И така, аз още докато съм го писала, Кен вече е пътувал към мен… Но кой да го знае?!

Interview_Mihaela-Sidera-Skot-1_1

Отне ми три месеца да осъзная, че това е той, защото бях прекалено заета да се самобичувам и самосъжалявам за една предишна връзка… И ако ви е интересно – да, след време, когато открих листчето някъде забутано сред вещите ни, установих, че Кен покриваше 8 от 10 точки, за които бях помолила… От своя страна Кен ми е разказвал, че в един следобеден мързелив разговор на по чашка фрапе с дъщерята на един хотелиер, тя му е дала безценен съвет: „Престани да се тормозиш и престани да насилваш нещата. Живей си живота, пий си фрапето и изживей едно прекрасно гръцко лято и ако е писано – ТЯ, Любовта, ще те намери”. Аз бях заминала за Халкидики през март месец, Кен пристигна през април, а започнахме да излизаме през юли и както казват нашите деца – „Мама и Daddy първо са имали своя меден месец (медено лято), после нас и накрая сватбата”.

- Една от историите, която разказваш в блога си, която, признавам си, ме разплака, се казва „Ода за не-на-гушканите деца”. Как се отразява не-гушкането на детето, до какво води в зряла възраст, и ако сред четящите в момента има такива, които вече изпитват последствията от липсвалите им детството родителски ласки, какво би ги посъветвала?

– Гушкането, според мен, е всъщност докосването на сърцата! И ако сърцето ти е било наранено толкова много пъти и

ако си се чувствал изоставян, неразбран и необичан още толкова по толкова пъти, ами нормално е да се затвориш и да не искаш да те гушкат, защото ти писва да те боли!

То Човек издържа на болка, но до известна степен и после се затваря и започва да строи стени, само и само да държи „болко-причиняващите” далеч от себе си! И когато един ден в живота ти се появи Човек, който започва нежно и с Любов да събаря тези стени, ти в началото го гледаш с недоверие – да се довериш ли отново или не… И ако той е достатъчно силен, любящ и търпелив, накрая падат всичките стени и ти му позволяваш да доближи сърцето ти… Не казвам, че в момента съм най-гушкавият човек на света, но имам напредък, а имам и добри Учители в семейството – и двамата ми мъже много обичат да се гушкат… Виж, Софи май прилича на мен, за съжаление… Имам още какво да лекувам… с гушкане.

- В началото на месеца ти се отправи на едно специално пилигримско пътуване заедно със сина ти Алекс, което предварително нарече „Моето лично Ел Камино”. Защо го предприе само с Алекс, кои „пътеки” извървяхте до „крайната спирка” – корена, и други ли се върнахте?

– За това пътешествие имам да разкажа много неща, но искам малко аз самата да го поосмисля и асимилирам, затова ще ти отговоря накратко, но си запазвам правото и удоволствието да ти го изпратя за някои от следващите броеве, ако читателите проявят интерес. С две думи аз се завърнах – освободена, омиротворена и смирена (не, примирена – има Голяма разлика!), а Алекс… той просто порасна…

- Какво е „Тунелът на сенките” (автор на това определение е Ваня Стойчева – духовна учителка на Михаела) и как може човек да се измъкне от него?

– Теснота, в която влизаме, за да познаем тъмната си част и да се освободим от всички илюзии, страхове, травми.

Теснотата, която се създава от някакви „трудни” за ума ни обстоятелства, ни изважда от обичайното мислене и ни потапя в сферата на несъзнателното, откъдето можем да изчистим през себе си всичко старо и ненужно –

всичко онова, което спира Пътя ни към Просветление – това е определението на Ваня и държа да го цитирам дословно.

Според мен, най-добре е да се прочете самата книга, наречена с това име „Тунелът на сенките”, защото в нея Ваня разказва личния си опит с нейните сенки и страхове и как ги е преодоляла. А, при мен лично, когато се появят страховете и сенките си, е много страшно. Макар да осъзнавам, че не са истински, това не ми помага и си изживявам пълния ужас като главен герой в пиесата!

Ето нещо, което преминах наскоро и все още ми държи влага. Майка ми, Бог да я прости, в последните години от живота си беше развила много фобии, една от тях беше страх от официалните институции като различните министерства, общини и най вече с полицията! Не, че някога е имала проблеми със законите, нито в България, нито в Гърция, но си беше втълпила разни неща и умираше от ужас, че ще дойдат да я приберат от полицията и на стари години ще умре в затвора! Разбира се, ако се наложи да се вади някакъв документ и тя трябваше да се яви лично, леле майко мила, то не бяха валериани, валидоли и едно треперене с дни наред. Аз, признавам си честно и с болка на сърцето, тогава не я разбирах и много й се карах, че се прави на интересна, че изпада в непонятни за мен истерии и това адски ме изнервяше. Кой да знае тогава, че след нейната смърт всичкото това ще се стовари като торнадо на моята глава, но имало урок да се учи… 9 месеца вече след като тя си отиде, аз се боря с документи й в Гърция, тя все още се води жива… И докато обикалях по инстанции и посолства, и докато ме разиграваха с „донесете този документ и преведете онзи документ”, аз изпаднах в нейните фобии и не исках и да чуя повече за никакви инстанции. И не, че хората са го правили нарочно, но аз имах чувството, че цялата Вселена се е съюзила срещу мене! И един ден в разговор с една моя леля, тя ми спомена, че когато моята баба Василики е решила да бяга с три малки деца от родното си село, причината е била, че са я привиквали в местната полиция, защото съпругът й и сестрите й са били партизани и са я пребивали толкова много, че тя отключва епилепсия и даже единия път са я върнали в кома у дома… И мен сякаш ме удари камбана в главата и навързах нещата!!! Ето, го СТРАХЪТ! Назовах го по име и видях как върви по родата и за мое огромно съжаление, видях, че не свършва при мен, а си е пуснал гадните пипала към сина ми, който също има подобни фобии и си казах СТОП! До тук! Това ще спре при мен, та ако ще да умра! И седнах, и се молих, и плаках, и виках, и исках прошка и от моята мама, и от баба, и от всички, които са били тормозени по един или друг начин в родата ми, в гръцката ми рода. И разбрах, че всъщност, докато е била жива майка ми, тя ми е била буферът, който всъщност е закрилял мен и пак поисках прошка, и се извинявах, и плаках, и плаках, докато един ден се събудих с идеята за онова пътуване към корените ми…

И реших, че освен на духовно ниво, искам да го направя и на физическо ниво, за да се помиря с гръцката част от себе си и да поискам прошка лично… И страхът внезапно изчезна!!! Сякаш някой замахна и го изтри!

Превърна се в малко коте, което се събира в шепичката ми и аз го прегърнах и го оставих да си отиде… Разбира се, на няколко пъти ходих на сеанси при Ваня, денощно се молих на моите ангели-закрилници, както и на Архангел Михаил, Архангел Рафаил, Архангел Уриил, Архангел Гавраил и Светата Майка Дева Мария и с тяхната помощ и подкрепа, видях резулатата. Сега макар че Одисеята с документите продължава, страхът го НЯМА (бел.ред.: малко след това интервю вуйчото на Михаела й се обажда от Гърция и й казва, че вече всички документи са готови и одисеята приключва)!!!

- Разкажи ни за опита ти с конфликта с розовото, т.е. с женското начало. На какво се дължи, в какво се изразява и как се преодолява?

– Проблемът с „розовото” съм го описала подробно в един от разказите в блога ми и между другото мислех, че съм го преодоляла напълно, но, предполагам, и ти си спомняш, Ани, той изскочи отново в „Ателието за промяна” на Стаси. И щом изскочи, аз осъзнах, че явно още си ми е дразнител. Цялата история е, че като млада никога не съм имала проблем с цветовата гама, винаги съм харесвала всякаквите нюанси на синьото, но не помня така да съм пищяла „кат ощипана девица” при вида на розовото. А, все пак имам и дъщеря и нали се сещате като се роди и като започнаха всички да й носят розови дрешки, аз изпадах в тих потрес.

Беше ми едно такова прекалено лигаво, прекалено гуши-гуши, а пък ние „мъжките момичета” не обичаме такива неща. Животът е суров и няма място за лигавене – така бях научена!

Не се ли бориш по мъжки, наравно с мъжете, трудно ще оцелееш – това беше моят лайтмотив години наред! И аз се борех наравно с мъжете и бях горда, че съм по-мъж от някои от тях! Кой да ми каже, че било хиляди пъти по-лесно, приятно и лежерно пак да си поставям цели и да ги постигам, но не със сила, грубост, псувайки кат хамалин, а леко, нежно и ефирно?! И сега се уча на това… от дъщеря си! Това малко, нежно и фино същество, си постига мечтите с лекотата на магическа пръчица, а аз все още се боря със себе си. Да се оставя да бъда поглезена, обгрижвана и обичана – това е един от най-трудните ми уроци, вярвате или не… Цялата идея е, че както във всяко нещо и тук се търси баланса между мъжкото и женското начало, което носи всеки у нас, да не кажа, че в случая може би е по-добре да вземе превес женското начало, нали все пак съм си избрала в този живот да се родя в женско тяло?!

Искам да ти благодаря, мила ми Ани, за това интервю, защото то ме накара отново да се потопя в това, което най-много обичам – да слушам и да разказвам истории…

- А аз ти благодаря, че сподели себе си такава, каквато си – прекрасна!

Интервюто взе: Анна Димитрова

Author: Вестник Психо

Вестник „ПСИХО“ излиза от месец март 1990 г. Вече 21 години, без прекъсване, на вестникарския пазар. Това е първият вестник появил се след Промяната и е едно от водещите издания в областта на езотериката до днес! Вестник „ПСИХО“ обхваща широк спектър от теми, свързани с паранормалното, човешката психика, неограничените възможности на съзнанието, психическото здраве, практичната медицина, народната медицина, пси-практиките и последните новости, свързани с научното обяснение на феномените и феноменалните явления, както и други интересни аспекти от видимия и невидимия свят!

Share This Post On