НЕ ВЯРВАХ В БОГ, НО СЕ ПРОБУДИХ

Израстнах във време, когато думата Бог беше забранена, в семейство, където комунистическите идеали бяха на почит, а аз вярвах безрезервно в природните, физични закони…

Израстнах като обикновен човек, с дълбока чувствителност и с младежки идеали за добро, честност, искрено приятелство и любов…

Когато за първи път усетих и видях извънсетивното присъствие на моята починала баба, която обичах много, единственото, което успях да направя, беше да избягам… Сълзите и страхът си проправяха път между обърканите ми мисли и раздвоението, между реалност и духовност… Не вярвах в съществуването на Бог, съзнанието ми се бунтуваше, а разумът отхвърляше всичко!

Няколко пъти след това започнах да усещам чужди мисли и дори различавах понякога чии са – на мои починали близки. От тях разбрах, че душата на човек не умира, че починалите си имат свои задължения и не бива да ги безпокоим по всяко време, дори няколко пъти “някой” ми спаси живота! Понякога знаех какво ще се случи след малко, често сънувах и моето бъдеще… Веднъж даже напуснах за секунди моето тяло… Изплаших се, защото мислех, че умирам, но въпросът “Накъде съм тръгнала?” и мисълта, че още не съм свършила задълженията си на Земята, ме върнаха обратно… Всичко това изглежда като измислица, но не е… Според мен човек може да възвърне отдавна изгубената си сетивност към отвъдния свят, ако успее “да възстанови своята връзка с Бог, да я съзнава и за всичко да му благодари”. *

Всеки има личното право да подложи на съмнение и недоверие написаното и има правото да реши дали да вярва или не, но за мен всичко това промени изцяло съзнанието и мирогледа ми…

С времето свикнах да приемам извънсетивните си възприятия като нещо нормално и естествено. Моят живот по нищо не се различава от този на другите. Аз съм напълно обикновен човек, преминал през много трудности, изпитания, грешки или пък щастливи мигове, победи или неуспехи, но винаги най-важните закони за мен са били: истината, мъдростта, любовта. Винаги чувствах, че това което ми се е случвало е трябвало да ме научи на нещо. Мислено винаги благодарях на Бога за всичко, смирявах в себе си гнева и обидата, научих се да се моля за доброто дори на тези, които с нещо ме бяха наранили и да им прощавам…

Когато човек се обърне към себе си, към своите мисли и чувства, може дълго да върви, докато открие собственото си Аз и да бъде неимоверно щастлив, когато го намери…

Скоро посетих последния дом на Учителя Петър Дънов в квартал Изгрев в София. Не знаех къде отивам, когато сякаш “някой” ме спря, обърнах се и видях красива градина. Пристъпих с благоговение и със странно усещане – “Бях отново у дома!”…

Песните на Учителя, които жените запяха ме върнаха в реалността – нежни и красиви изпълваха пространството… Изведнъж ято птици с крясък прелетяха над градинката и кацнаха безмълвно на близкото дърво. Дълго време не помръднаха, стояха там и слушаха песните…

Понякога вървиш без път и посока, но знай, че винаги има “някой”, който да ти дава сила и вяра в това, което вършиш, ако то е в името на доброто и любовта!

Наранява те, когато някой върши зло, боли те, когато страдат децата ти, искаш да промениш света, в който живееш, а потъваш в собственото си безсилие, защото те е страх да направиш първата крачка – да промениш себе си!

Бъди добър и обичай всички! Не позволявай на лошото да прониква в теб и да завладява съзнанието ти, отговаряй на злото с добро! Бъди честен и другите около теб ще се научат да бъдат като теб! Обичай безкористно и искрено и другите ще те обичат така! Бъди търпелив и те ще бъдат като теб! Ако промениш себе си и другите ще се променят!

Когато Бог е в твоето сърце и другите ще го приемат!

* Петър Дънов “Беседа от учителя” – 21.08.1930 г.

Марияна

Тел.: 0876397071