СПОМЕНИ ЗА ГИБЕЛНИ КАТАСТРОФИ

Около 1450 г. пр.н.е. води на Атлантическия океан преминали в Средиземно море, чието ниво дотогава било значително по-ниско. Внезапно били залети много земи, а населението им почти напълно загинало. До нас е достигнала една карта на Егейско море, копие от по-стар оригинал. Наред с островите, които съществуват и днес, на нея са обозначени много острови и земи, каквито в този район понастоящем няма. Според някои изследователи тази карта рисува картината преди пробива на Атлантика в Средиземно море, когато според Плиний е имало суша, която е съединявала Кипър с Азия.

Защо Бабелмандебския проток, което в превод означава „Врата на сълзите“, се нарича именно така? Преданието гласи, че това име му е дадено, за да напомня за голямото земетресение, в резултат на което Азия и Африка били разединени и се образувало Червено море. Тогава загинали много хора. Други местни катастрофи са станали и в по-близко време. През 1815 г. в една провинция на Индонезия неочаквано изригнал вулкан. Живи останали само 26 души от 12 000 население.

По време на прочутото лисабонско земетресение през 1775 г. за 6 минути загинали 60 000 души. Подземни трусове с различна сила разтърсили Европа и Америка, същия ден и час в Мароко внезапно се отворила в земята огромна пукнатина, в която потънал цял град с десетхилядно население, а след това земята отново се съединила.

През 1902 г. жителите на столицата на остров Мартиника един ден чули странен шум. Вдигайки глави, те видели леко облаче над върха на близката планина – изгаснал вулкан. Това било последното, което те видели. Облак от нажежени газове се стоварил над града. Всичките 30 000 жители загинали почти в един миг. В много вестници от онова време било публикувано любопитно съобщение за единствения човек, който оцелял. Той бил затворник, който трябвало да бъде екзекутиран. Спасили го дебелите стени на килията за осъдените на смърт.

Сведенията за местни катаклизми често „се наслояват“ върху възпоминанията за онази гибелна катастрофа, за която всички народи в света пазят спомен. И затова е трудно да се изясни точно кога е станала предполагаемата световна катастрофа. Но все пак нека се опитаме да отговорим на този въпрос.

Руските учени академик В. А. Обручев и Е. М. Хагемейстер изказаха предположението, че краят на последния ледников период в Северното полукълбо е пряко свързан с потъването на някаква суша в Атлантическия океан. Потъването на тази суша създало възможност Гълфстрийм да се устреми към север и така завършила епохата на заледяването в Европа и Гренландия.

От време на време в ръцете на изследователите попадат различни находки, които потвърждават, че някога в Атлантическия океан наистина е съществувала суша. Шведското списание „Имер“ публикува статия за откритието на учения П.В. Колбе, който, вземайки проба от дъното на Атлантическия океан на дълбочина 3600 метра, извлякъл остатъци от водорасли, които могат да растат само в сладки води. Единственото обяснение на това откритие може да бъде предположението, че някога на това място е имало суша.