Граматиката на любовта

Будността е в основата на душата ни и в нашия войнстващ дух

Ако често си задавахме въпроса защо сме дошли на този свят, щяхме да си дадем правилния отговор, едва когато станем по-духовни. И този отговор щеше да звучи приблизително така: „За да живеем за Бога и да спазваме Неговите закони.”

Но какво означава да сме духовни? Духовността не е религиозност, умствена вяра, емоционален естетически или етически устрем. Подобни постижения, несъмнено, са голяма ценност за умственото съзнание и за духовната еволюция, но само като подготвителни действия за очистването на човешката природа.
Духовността в своята същност е пробуждане на вътрешната реалност на нашето същество, на нашата душа.

До нея се стига с вътрешен устрем да се познаеш и да отъждествиш себе си с нея, да влезеш в контакт с нейната висша действителност, т.е. в собственото си същество. Това съединение със себе преобразява човешкия живот, човешката личност и неговата природа. А най-висшата подбудителна сила, която притежаваме за постигане на тази цел, пък е действеното добро и действената любов. Чрез тях най-сигурно се стига до основата на нашата душа и до нейното пробуждане.

До подобно познание пък се достига чрез правилни възприятия. От своя страна те представляват улавяне на образите от светлина, защото всичко е светлина. За жалост, общият тон от извършваните преди нас тълкувания на образите от светлина е толкова изкривен и замъглен, че това пречи и на нашето адекватно възприемане. Междинният „дим” между Източника на светлина и нашата замъглена и изкривена същност съвсем изкривява възприятията ни и приспива нашата бдителност. Колективният сън, създаден доста преди нас, включва вярванията, религиите, законите, традициите, културите, дори и етическите и моралните норми, както и етническите идентичности. Така създадената система от традиции и вярвания контролира целия ни сън на живота. И тъй като се раждаме и възпитаваме да сънуваме по общоприетия от обществото начин, е много трудно да се събудим от тази унасяща ни дрямка. За да го направим, е нужно намерение, усърдие, внимание, способност за различаване, желание за съпротива. Все трудни неща, в сравнение с така лесната и хипнотична дрямка. Тогава как да излезем от този сън, описан от религиите като живот в адския огън на страха, гнева, ревността, завистта…?

Като начало – като осъзнаем, че този „ад” е състояние на ума и никой не може да ни прати в друг, по-страшен, отколкото си го правим сами. После можем да осъзнаем, че само пробивите в тази система чрез т.нар. „еретични” представи могат да разсеят „дима”. Така е ставало многократно в човешката история. Но „правотата” на съня е била толкова узаконена, че всеки нов кълн се е посрещал на нож, а много често и на клада, на гилотина, на бесилка, на разпятие…Е, има и такива, които предпочитат да сънуват индивидуално, ако не могат изобщо без сън. Румънският съвременен философ Емил Чоран е един от тях и е изказал „еретичната” за мнозина мисъл, която гласи: „Да се обновиш чрез ерес”.Т.е. чрез алтернатива.

Доста хора вече осъзнават и това, че дължината на пътя на живота е повече измерима по плътността на различията, отколкото по броя на повторенията на циклите. И това, че само експанзията на духа е оформяла и разширявала истински пътя на живота.

Докато класификациите и категоризациите съвсем не определят потока на живота, тъй като неговата причинност е непроследима и непредвидима. Как да се справим тогава с това „опитомяване” и дресиране, в резултат на което преставаме да бъдем себе си, а само копие на това, което се очаква от нас? Особено след като сме включили и съвестта си в това опитомяване и сме се превърнали в една самодресираща се машина? След като дори мирогледният и моралният ни кодекс е част от самохипнотизацията ни? След като складираните в ума ни лъжи са толкова много, как да открием истината за правдата, красотата, свободата…? След като сме осъдени на вечно скиталчество, като това на Ахасфер, без особени надежди да открием нещото, което търсим извън себе си?

Ами като обърнем посоката на търсене. Като разкъсаме нереалната мъгла около нас и в нас и се потопим във вътрешната си светлина. Като се освободим от страха да бъдем себе си и от нашето малтретиране, самоосъждане, самоунижение и самоотхвърляне в полза на „данъка” чуждо приемане и чуждо мнение. И като преразгледаме собствените си споразумения с нашата индивидуалност. После да ги прекратим и заменим с нови. Така ще прекратим и унаследения си планетарен сън на ада и ще започнем новия си сън на рая. Тук на помощ ни идват четирите нови споразумения на толтеките.

Първото е:

„Бъди безгрешен в словото си!”

Силата на нашето слово се крие в силата на нашата воля. То е най-трудно, но пък предлага най-много възможности, както за добро, така и за зло. Словото е най-могъщият инструмент, който притежаваме. Но неговият меч е двуостър. Тази мощ, излизаща от устата ни, има силата на благословия и на проклятие, може да убива и да възкресява. Затова не трябва да се употребява безразсъдно, а много внимателно и бдително.

Но да бъдеш безгрешен, без грях, означава да не бъдеш срещу себе си, да не се виниш и отхвърляш.

Защото отхвърляйки себе си, ти отхвърляш и Бог.А, когато се научиш да приемаш себе си, го правиш и към другите.

Неправилното използване на словото ни срещу другите е, всъщност, насочено към нас самите, защото идва от собственото ни неуважение.

Да си безгрешен в словото си, означава да използваш правилно енергията на думите си по посока на истината и любовта към себе си. Но вместо това, ние използваме най-могъщия си дар против себе си, като сеем чрез него лъжи, клюки, омраза, завист, изобщо хаос. А злоупотребата със словото е черна магия, голям грях, при който емоционалният му заряд се отпечатва като светлинен код върху цялото ни същество.

Грешното слово заразява като с вируси цялостното ни лично пространство и морфогенното поле на планетата ни. Злоупотребата с него ни хвърля още по-дълбоко в нашия и общия за всички ни ад. Но безгрешността в словото ни изчиства от всички „вируси” и емоционални отрови, предизвикващи неразположението ни, липсата на енергия и болестите ни. Безупречното ни слово ни предпазва и от черната магия на скверното слово, отправено към нас, защото умът ни вече е престанал да бъде благодатна почва за неговото разпространение.

А мерило за безгрешността на словото ни е любовта към самите нас.

И колкото тя е по-голяма, толкова повече използваме словото правилно и изразяваме любовта към себе си и към другите. С такова слово сме имунизирани срещу ада и получаваме царството небесно на любовта тук на земята..

Ако пък не приемаме нищо от случващото се лично и не правим предположения за нищо, словото ни става още по-безупречно. И в това се изразяват вторият и третият принцип на толтеките. А заедно и с четвъртия принцип, според който трябва да правим най-доброто, на което сме способни, вече словото ни става могъщ магически инструмент за съзидание, за даване, обичане и искрено споделяне.

Но словото ни е най-удовлетворяващо, когато е съпроводено с действеното добро и действената любов. Защото да действаш, означава да живееш пълноценно, докато бездействието е начин за отричане на живота. Нещо като да седиш пред телевизора всеки ден в продължение на години, защото се боиш да бъдеш жив и да поемеш риска да разкриеш същността си, което също е свързано с действие. В главата ти може да има много велики идеи, но промяната идва единствено с действието.

Да действаш, означава да бъдеш жив, да поемеш риска да излезеш навън и да осъществиш мечтата си. И не е същото, като да наложиш мечтата си на друг, защото всеки има правото да следва собствената си мечта.

Всичко идва с действието.Само чрез него човекът успява да открие духовното същество в себе си, да стане духовен човек. Т.е., буден за всичко, което се случва около него и в него.

А будният човек е воин на духа, той се бори за свободата да бъде самия себе си, да изрази същността си, да избира в какво да вярва или не, да следва себе си, а не каквито и да било други учения и разбирания. Той има пълен контрол върху емоциите, чувствата си, а оттам и на поведението си. Той е възкръснал от всеобщия мъртвешки сън и изобщо не му е трудно да бъде жив и способен да бъде себе си, защото живее съзнателно, смислено и в настоящето. Той знае, че е съвършен такъв, какъвто е, и живее в сътворения от него първо умствен, а после и реален рай. Живее в истинско блаженство и вижда навсякъде любов, защото изпраща навсякъде около себе си любов. Проявените от него любов и доброта в действие го правят щастлив. Знае, че е част от всичко и всеки, защото обича и защото в съюза – любов, който свързва всичко видимо и невидимо, се състои цялата му граматика. Че Бог използва словото му, сърцето му, очите му, душата и духа му, за да споделя чрез него Любовта Си.
Лияна Фероли