Нищо истинско не може да бъде застрашено, а неистинското просто не съществува

Сега, уважаеми читателю, се извършва един мощен квантов скок в еволюцията на нашето съзнание. И той е едно състояние на освободеност от ума и времето, една дълбока трансформация, която се извършва в колективното съзнание на планетата и отвъд нея.

Въпреки че обвързаният ни с времето режим на съзнание е дълбоко вкоренен в психиката ни, ще настъпи пробуждане от съня за материята, формата и отделността. Вече сме пред прага на предречения отдавна край на времето. Разбиват се мисловните модели, които от векове са управлявали човешкия живот и са създавали мащабни и неописуеми страдания. Най-после отминава времето на всеобщата ни несъзнателна лудост.

Въпросът е дали всичко това ще се случи с нашето или без нашето участие. Но правенето и случването, всъщност, са един и същи процес,

тъй като сме едно със съвкупността на съзнанието и не можем да разделим едното от другото, въпреки че няма сигурна гаранция, че ще се справим. Процесът не е неизбежен или автоматичен. Но нашето съдействие е важна част от него и същевременно нашият единствен шанс за оцеляването ни като вид. По какъв начин, обаче, ще можем да съдействаме на случващото се? Предимно чрез осъзнаване на това, че

същината на всички неща е празнотата.

Че неизявеното присъства в този свят, че пронизва цялата физическа вселена като пространство – отвътре и отвън. Че умът ни се опитва да превърне нищото в нещо и така губи същността му, създава си и прекалено много илюзии, отклоняващи го от истинския свят. Но, според будистката поговорка, няма просветление без илюзии.

А пък, според последните научни теории,

пространството изобщо не е празно, а е пълно с някакво вещество.

Наричат го по различен начин – тъмна материя, антиматерия, Божествена частица, бозона Х и т.н. По-важното е, че точно то ни предлага възможност да стане за нас портал към Неизявеното и осъзната част от живота ни, но само, ако не се опитваме да го разберем, според Ерхарт Толе.

Може да звучи абсурдно, но излиза така, че това, което го няма, е по-важно от това, което го има. Затова трябва да осъзнаем пространството навсякъде около нас. Но не като мислим за него, а като го почувстваме, като насочим вниманието си към „нищото“. Тогава именно се извършва така нужното изместване на съзнанието. Тогава то се отдръпва от видимите предмети в пространството и от обектите на ума. Осъзнавайки празното пространство около нас, можем да осъзнаем и пространството на нашето вътрешно немислене, на чистото съзнание, на Неизявеното. Ето как можем да превърнем в портал съзерцаването на пространството.

Пространството и тишината са два аспекта на същото нещо, на същото „нищо”. Те са външна изява на вътрешното пространство и вътрешната тишина, която е неподвижност – безгранично плодовитата люпилня на всичко съществуващо. Повечето хора изобщо не съзнават това измерение, нямат вътрешно пространство, нямат неподвижност, загубили са равновесието, т.е. не познават Бога. Отъждествяват се изключително със своята физическа и психическа форма, без да съзнават същината. И понеже всяка форма е крайно нестабилна, живеят в страх. Този страх ги кара да възприемат изкривено себе си и другите хора, изкривена е и представата им за света.

Ако някаква космическа катастрофа доведе до свършека на света, Неизявеното ще остане абсолютно незасегнато от нея, защото

нищо истинско не може да бъде застрашено, а неистинското просто не съществува.

Затова, ако останем в съзнателна връзка с Неизявеното, ще ценим, обичаме и ще уважаваме дълбоко явното и всяка форма на живот като проява на Единния живот отвъд формите. Ще знаем също, че всяка форма отново ще се разпадне и че в крайна сметка нищо няма особено голямо значение. Ще надмогнем света, както ни съветва Иисус, или, както поучава Буда, ще преминем на „другия бряг”.

Можем да си обяснимим новото измерение с асоциацията за тишината и звука. Само когато се появи звук, разбираме, че има и тишина. По същия начин, ако имаше само пространство без предмети в него, то нямаше да съществува за нас. Пространството възниква в момента, в който Единното стане две неща, а после „две“ стане „десет хиляди“, както Лао Дзъ нарича света на формите, и този свят става все по-голям и по-голям. Така пространството и времето възникват едновременно.

Нищо не може да бъде без пространство, но пространството е „нищо”.

Преди възникването на вселената, преди „големия взрив“ е било само Не-изявеното – Единното, Божието „тяло“. Когато то е станало „десет хиляди неща“, изведнъж се е появило пространството и е позволило на многото неща да се изявят.

Когато се вгледаме в ясното нощно небе, в хилядите звезди, които можем да видим с просто око, трябва да разбираме, че не са нищо повече от миниатюрна частица от всичко, което е там „горе”. От още по-впечатляващата безкрайност на самото пространство, дълбочината и тишината, която позволява да го има цялото това великолепие. Нищо не може да бъде по-внушително и великолепно от невероятната огромност и тишина на космоса, от неговата огромна празнота.

Това, което ни изглежда като космос в нашата вселена и което възприемаме чрез ума и сетивата, е самото Неизявено във външния свят. И най-голямото чудо – тази тишина и огромност, която позволява да я има вселената, не е само там горе, в космоса, но и в нас самите. Когато присъстваме в него пълно и изцяло, го откриваме като вътрешно пространство с огромна дълбочина на нашето немислене. Но създавайки пространствените размери, сме изкривили възприятията си за тази безкрайност, за единствената трансцедентна реалност.А това, което възприемаме външно като пространство и време, е илюзия, но съдържа зрънце истина. Двете са същностни свойства на Бога, безкрайността и вечността, но ни се струват външно съществуващи извън нас. А всъщност вътре в нас и пространството, и времето имат вътрешен еквивалент, разкриващ истинската ни природа.

Пространството е неподвижният, безкрайно дълбок свят на немислене, а времето е присъствието, съзнанието за вечното Настояще.

И двете са неразграничими. Осъзнаването им в цялост допринася за съществуването на външния свят, а заедно с това той става и по-малко важен. Така съдействаме той да продължава да съществува, но вече без да бъдем негови пленници.

И точно в това може да се изразява нашият принос – все още да бъдем част от света, чиято крайна цел не е в самия него, а в превъзмогването на границите му. Както не бихме осъзнавали пространството, ако в него нямаше предмети, така и светът е нужен за осъществяването на Неизявеното. А ние сме нужни, за да може чрез нас да се осъществява божественото предназначение на веселената.

Лияна Фероли