ПОЗНАВАШ, КОГАТО БЪДЕШ ПОЗНАТ, СЛИВАЙКИ СЕ СЪС СЕБЕ СИ

І Коринтяни 13:12 „Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.”

„…бягай от Чертога на Познанието. Опасна е неговата коварна красота и ти трябва да преминеш през него само за изпитание. Пази се – да не би душата ти, ослепена от примамливото му сияние, да забави своя ход и да попадне във властта на неговата призрачна светлина. /”Гласът на тишината”, Е.Блаватска/.

Колко е просто да разбереш, че когато правиш нещо, вече го знаеш.

Ако се намираш за полезен в Духа, забрави знаенето, прави Mоженето.

Знанието винаги е едно и също, както и формите, които го определят.

Риния

Лияна Фероли

Чудесни думи, нали? Отправящи ни в нова посока на мислене, не на търсене. Защото ние все търсим това, което сме, носим и вършим. А можеш ли да търсиш това, което те определя, води, развива и разкрива? Все едно да носиш нещо в ръката си и да го търсиш другаде. Обикновено това правим, много често и в буквалния смисъл, дори. Толкова показателен знак за нашите грешни концепции. Така търсим и Бога извън себе си.

Добре че метафиците често ни припомнят какво е Бог – просто дума за обозначаване на обединеното колективно съзнание. Голямото „АЗ СЪМ” на всички нас заедно. Явно, обаче, докато сме тук на Земята, това познание в истинската му същност остава скрито за нас, защото, ако осъзнаеш, че си частица от Бога, носеща Неговите характеристики, но и тези на недоразвития си все още малък „Аз съм”, могат да се случат някои не особено желателни неща и събития.

Да, прекрасният текст от ІКоринтяни 13:12 ни припомня, че някога сме познавали Истината, но после сме предпочели да я загубим, за да стигнем до нея чрез изстрадан опит. А

отказът от великото Дарение едва ли може да бъде грях, особено след като Дарителят е одобрил нашия свободен избор.

Пък и многократно е заявявал, че не отвръща лице от непослушния си син, от блудника дори, от болеещия за осъзнатата истина. Дори винаги е бил готов да помогне и да се отзове, когато попадаме в такава нужда. Понеже обичането не е лесен и прост акт – да обичаш само, когато те обичат, понеже трудната обич винаги е носила много повече радост и удовлетворение.

Тезата за грешния човек толкова е калцирала нашата креативност, че почти вече никаква я няма. Дори е успяла да ни направи примирени към страха от неизвестното, което си е чиста форма на безсилие. А смирението е съвсем друга работа, то е победа над себичното – път на жертвата. Докато

троновете и олтарите на страха са ни внушавали примирението, за да могат да властват необезпокоявано и перманентно.

И въпреки това, има мнозина, които са се измъкнали от тези окови. Те обикновено са смирени и могат да повторят думите на ап. Павел за Исус: „…и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, …” / Послание на ап. Павел до Филипяните 2:8/. Но вместо човечеството да вземе тази победа над смъртта чрез Възкресение, то взе енергията на тезата за греховността на човека, за да бъде той примирен, да живее в страх и покорство, да бъде угоден на властниците, които в същото време се надсмиват над неговата наивност и готовност да носи хомота на духовното робство. А когато дори не знае, че не е грешен, за какво величие може да претендира човекът? Макар че и този момент, явно, влиза в Плана на себеосъзнаването, явно, първо трябва да бъдеш унизен и сразен, за да можеш да надмогнеш примирението и да стигнеш до идеята за духовната битка. А когато тя се води със смирение, ражда святост. Вероятно, няма други пътища за стигане до нея, както го показва и животът на светците.

Затова

извършващата се сега раздяла с миналото е най-голямата среща със самите нас.

И тя не е милост, а тайнство на Огъня, както ни припомня Ваклуш/бел.ред.: има се предвид Ваклуш Толев/. Раздялата е с всичко – със себе си, със света около себе си, с цялата космична конструкция и с всичките минали енергии. Тя е влизането на една нова енергия, която ни дава правото да растем, да се освободим в осъществяването си. Тя е свобода от астрала, заради виделината на Огъня. Огънят на бъдността – на Кундалини, на Единосъщието. Този Огън чрез ума ни тук има своите материални образи, за да даде еманацията на събуждането. Той винаги ще ни разделя от първичния инстинкт, от  рефлекса, от готовите формули на мисълта.

Раздялата е една особена среща на миналото с настоящето,

като тази, при която Фениксът изгаря, за да се роди отново. Тази раздяла сега отработва човекът, като сменя и примирението от страх и невежество със смиреното познание на осъзнатата отговорност.

Точно тази, така наречена от Ваклуш, социология с нравственост сега ще сменим със смирението от знание. И институциите, измислили философията, унизяваща най-свещеното нещо – личността, ще отидат в миналото, щом вече са си изиграли ролята на инспиратор на реда, който винаги се е раждал сред безредието. Така както и хаосът е бил началото на хармонията. Както се случва сега. Но нали и

Премъдростта е най-светла, когато има най-дълбок мрак

и тя преминава най-вече покрай най-тъмните души, които поради интензивната полярност, няма как да не я усетят и привлекат. А другите, чакащите я, тя ще изпревари, ще ги посрещне пред прага им. И срещата им изобщо няма да закъснее, защото предълго калибрираните и вибрирани души със Светлина вече са готови за това. И тази готовност живее най-вече в сърдечната чакра. В нея е универсалният разтварящ и трансформиращ ефект и цялата палитра от духовни възможности и средства за постигането й. В това сърдечно познание работи Духът на Истината, който ще се изявява в особения душевен трепет и ще ни помага да видим това, което не чуваме, ще ни учи  да чуваме със сърцето си, докато менталните, умствените внушения са по-малко осезаеми и често пъти лъжовни и измамни.

Затова

духовната битка сега се изразява преди всичко в бдителността.

Това е бдение на олтара на двата сливащи се в шестоъгълник триъгълника, даващи шестте лъча на Еволюцията и на седмия в центъра на фигурата. Бдението утвърждава непреходното, ценното, трайното и изчиства ненужното, излишното. То е служение в Мировия храм в името на великата цел да се осъществи дадената ни Синовност. И най-вече чрез любовно познание, защото всяко друго знание е суета и гонене на вятъра. Защото само любовта е тази, която ни пази от заслепение, от това да не виждаме истината смътно като през огледало или пък в обърната перспектива. Това огледало обикновено, като Луната, само отразява Истинската Светлина, но не е самата Тя. То е само един посредник, подготвящ ни да можем да понесем един ден непомерната за нас все още изумителна Светлина на Божия Образ. А може да се каже, че е и като огледалото на автомобила за обратно виждане, което ни припомня оставените следи и знаци, които отново ни водят към Дома, ако ги следваме с постоянство и вяра.

Така че духовното огледало все още е за нас като част от цялостната холограмна картина на света и Космоса, в която могат да попаднат всякакви светлоотражения и пречупвания. Но пък, ако не преминеш през тези примамливо-ослепителни, призрачни и често коварни красоти, няма да можеш да стигнеш до

директната среща лице в Лице с Този, Който ни е познал много преди ние да сме Го познавали.

А това прастаро наше познайничество на този период можем най-точно да изразим, като правейки нещата, с които сме свързани, имаме увереността, че така ги знаем най-добре. Когато ни води забравянето, а ходим в осъзнаването, както казва Риния. Когато забравяме знаенето и правим Моженето.

Та нали, ако Бог първо търсеше знаенето, нямаше да Му се налага да създава материалния свят, чрез който да се самоосъзнаваме и самопознаваме.