СЕМЕЙСТВО РЬОРИХ, ХИМАЛАИТЕ И БЪЛГАРИЯ

И разказва преданието: „Когато Създателят работил над оформянето на земната твърд, той насочил вниманието си към плодоносните равнини, които да осигурят на хората спокойно земеделие. Но майката на Създателя рекла: ”Хората наистина ще намерят в равнините и хляб, и търговия, но след като златото замърси равнината, къде ще отидат духовно чистите да се укрепят? Нека поне им се дадат планини, та там да се спасят от гибелната власт на златото…” А Създателят отвърнал: „Ще им дадем планини. Някои ще се страхуват от тях, но за други те ще бъдат спасение.”

„Огнен свят”, т. II, Ел Рьорих

Мариана Ангелова

Този пророчески мит се отнася най-вече за Хималаите. Ненапразно непалците ги наричат Богиня-майка на света и не случайно семейство Рьорих е тясно свързано с тях. На органичната връзка между „духовната държава”, каквато по същество представлява това семейство, и Хималаите, част от всеобхватното им дело, в значителна степен бе посветена откритата в Руския културно-информационен център (РКИЦ – 28.05.) изложба „Рьорих и България”. Поводът е 20-годишнината на национален клуб „Приятели на Рьорих” с ръководител Тодор Ялъмов, автор и организатор на експозицията. Тя включва всички страни от дейностите на членовете на забележителното семейство: съпругът Николай Рьорих (1874-1947) – художник, оставил над 7 000 картини, археолог, философ, обществен деец от световен мащаб, неуморим пътешественик, Елена – съпругата (1879-1955), неизменна негова съратничка, автор на фундаментални трудове, легнали в основата на най-новите духовни учения, основателка на института „Урусвати” в долината Кулу, Индия, изследователка на психо-енергийните състояния на човека, по-големият син – Юрий (1902-1960) – политолог, вещ познавач на азиатските езици и диалектите им, съставител на уникални речници, малкият син – Светослав (1904-1993) – художник, общественик, голям приятел на България, дарил й 400 свои и на баща си творби.

Семейство Рьорих трайно и плодоносно е свързано с България – в духовно отношение, чрез кореспонденция и лични контакти. В 30-те години на миналия век наши интелектуалци прегръщат Рьориховите идеали за морал и етика, за опазване постиженията на цивилизацията по време на война. След откриването (1920-1930) на филиал към Музея „Рьорих” в Ню Йорк, Николай Райнов, Бл. Мавров и Н. Трифонов създават Българска Асоциация Рьорих (БАР). Към нея се присъединяват художниците В. Стоилов и Владимир Димитров – Майстора, Ст. Омарчевски и др. В 1933 г., пак в Ню Йорк, БАР организира изложба на български носии и шевици. Още Елена Блаватска (втората половина на ІХ в.) забелязала

сходство между нашите мотиви и индийските бродерии.

Днес историците дълбаят все по-навътре в търсене произхода на българския народ и единодушното становище е, че единият ни корен идва от Азия.

В 1923 г. семейство Рьорих предприема своята Трансазиатска експедиция, най-продължителната – петгодишна – за онова столетие. Събрани тогава сведения и находки отправят най-старата ни история именно към азиатския континент.

Експедицията преминала през територии на Китай, Индия, Монголия, Тибет и Алтай. Можем да си представим внушителния керван от 110 коне и камили. С организацията бил натоварен Юрий Рьорих – заедно с престижната диплома по филология от Сорбоната, той имал и военно образование. От дневника на експедицията научаваме за невероятно тежката зима, застигнала пътешествениците по високите плата на Централна Азия. Прекосявайки слабо изучения азиатски материк, на кръстовището между Севера и Юга, Изтока и Запада, изследователите – защото експедицията била именно с такава цел,

се натъкват на етимологичното наименование „български ботуши”.

На хиляди километри от днешна България, то надживяло хилядолетията и се помнело, заради вещината и обичта, с които нашите предци по онези географски ширини отглеждали конете си. Те обработвали кожите на животните по своя технология и изработвали най-търсените тогава ботуши – българските; прилепнали като ръкавица към крака, ботушите, казват, носели и сполука на притежателя им.


Семейство Рьорих възприемали планината, въобще, и Хималаите в частност, като божествено творение. В онези трудни за пътешествие условия те носели със себе си и грамофон с плочи с класическа музика – искали да се наслаждават на съвършената хармония между мелодията и величието на гледката. Любими композитори им били Скрябин (идеен вдъхновител на цветомузиката), Рахманинов, Чайковски. Композиторите, от своя страна, ценели особено делото на Рьорихови. С уважение към последните се отнасяли и Ст. Цвайг, Томас Ман, Айнщайн, Стасов.

Имах щастието да видя оригиналната изложба на Светослав Рьорих, която гостува в България в началото на 80-те години на миналия век. Тя показа платна с Хималаите (и портрети) в Рьориховото възприемане на великата планина – като извор на светлина, надежда, въплъщение на духовното начало в човешкия род. Багрите на недостъпните хималайски склонове – нежно розово, лилаво, бледо синьо внушаваха на зрителя представа, различна от тази на малко страшната белота. Спомням си с какъв възторг софийската общественост посрещна изложбата, а мнозина я посетиха неведнъж. Тези Хималаи – на човешкото извисяване, на проправяне път напред и нагоре, макар и чрез копия, ни вълнуват и сега в Мраморното фоайе на РКИЦ.

Съвсем подходящо за наскоро чествания ден на Европа – 9 май, ще споменем общественика и хуманиста Николай Рьорих. Потресен от безчовечността на Първата Световна война, опустошила културни съкровища в Реймс, Франция, Увен, Белгия, и другаде, той обмисля и предлага проект за Пакт на мира. На 15 април 1935 г. в Овалния кабинет на Белия дом, в присъствието на президента на САЩ Франклин Рузвелт, представители на 21 държави от американския континент и Европа подписват Споразумение-Конвенция, основаваща се на принципите на Рьориховия пакт на мира. Допълнително се присъединили други 15. ООН още не е съществувала – неин първообраз била Лигата на народите, осн. 1899 г. Рьорих разработил Пакта всестранно: защита на материалното и духовно наследство на човечеството във военно и мирно време, защита на децата и пр. Предложил и Знаме на мира – три червени кръга, обхванати в общ контур върху бял фон, символизиращи неделимостта на минало, настояще и бъдеще. Знамето, наречено още „Червеният кръст на културата”, трябвало да се вее над музеи, библиотеки, паметници и така да предупреждава за защитеността им по силата на Конвенцията. На 14 април 1959 г. по линия на ЮНЕСКО в Хага бе приета Конвенцията за защита на културните ценности по време на въоръжен конфликт, без да се спомене даже името на Рьорих, първородителя на документа.

Тези дни отбелязваме 60 години от първото изкачване на Еверест – достоен за преклонение героизъм. Платната с Хималаите на баща и син Рьорих, освен неземна красота, изпращат и послание за обръщане към духовността. Духовност, от която светът и България имат толкова голяма потребност в днешните изпитания.