ЕВТИМ ЕВТИМОВ: Богуваме само чрез любовта

„Бог е любов. Най-хубавото на любовта е, че никой не знае какво е тя и не може да я опише. Силата й е в нейната необяснимост“, казва поетът Евтим Евтимов, посветил на магическото чувство цялото си творчество.


Кой друг да питам за това, какво е любовта, освен нейния истински жрец – Евтим Евтимов. Този, който смята себе си за осъден на любов. Този, който като дете на юга си има своите свещени закони – или вълнения, или покой и нищо средно. Този, който си признава, че не спира да търси срещи с любовта и ще води доживотна война за нея, защото само тя свързва земното с небесното и ще продължава да пише, пее и плаче сигурно и на оня свят за тази неземна сила.

– Как се чувства “легендата на любовта”, както ви наричат г-н Евтимов?

– Все така обичащ, но предпочита да не го възприемат като легенда, а като нещо истинско и настоящо.

– Научихте ли нещо ново за любовта?

– Тя си е все същата, от памтивека си ходи по земята все така старомодна, но винаги млада и свободна. Без тази благословена вечна клада няма живот. Нещо повече, самият живот е любов и над нея само е Бог.

– Кое я прави вечна?

– Това, че вечно умира и вечно възкръсва. Това, че нейната душевна жар не може да пожали и изгаря самата себе си. Тя вечно ни мами с красивата си илюзия, че може да се удържи неудържимата й стихия и че невидимото в нея може да се види. И защото нейната същност е да бъде като скрито при Бога изворче, от което все остава нещо недопито и недопято. Все някъде незавършена среща остава, неочаквана даже раздяла, а завършим ли всяка измама, повече няма очакване. Тъкмо в нейното очакване се корени нейната вечност.

– Въпреки нейната неуловимост, какво е все пак любовта за вас?

– Независимо, че нейният смисъл е в липсата на смисъл, тя си остава най-човешката магия, единствено, чрез която можем да богуваме, да сме безсмъртни. Тази вечно млада забрава в незабравата прилича на една дяволиада, на една жестоко силна, тъмна и голяма магия, която ни мами с красиви лъжи и илюзии. Тази хитруша носи и ангелското и дяволското в себе си и каквото днес подарява, утре си го взима обратно. Любовта е заклинание, което единствено ни дава Божествения миг. Тя е Божия вечеря, а душата ни е нейната тръпнеща трапеза. Много прилича и на винарското изкуство, узрява с времето.

– Затова ли я асоциирате най-често с виното?

– Тази асоциация най-много й приляга. Защото, ако беше само дом, люлка, дете и мечта, щяхме да я омаловажим. А тя е нещо много повече, тя е едно самодивско вино, направено от огън и магия. Любовта е астрално вино и фермент на съзнанието. Затова върху нейната вечна повторяемост и необятност от балсам, болка и пепел се крепи света и вечността. Тя е и прераждането, защото всяка нова любов е и втори живот. Тази сладка лудост, това светло пиянство, този нежен пъкъл ни гори като живо вино и свещен елей и единствено в неговата светла винарна небесното и земното се сливат в едно цяло.

– Жената, казвате, също е като виното.

– Нещо повече, тя е виното на любовта. Няма по-истинско вино от жената. Дори и насън. Жената е дяволско вино, отлежало в рая, едно нестинарско вино. Тя е една грешница, която причестява и обожествява хляба на земята, замесен от небе. Едно небесно четиво, един небесен сън. Прилича на вечната книга, в която никъде не пише “стига”. Ненапразно от женски род са и душата, и смъртта, и змията, а знаем, че от змия извличат най- любовното лекарство. Именно затова истинският мъж пие дяволското вино на жената направо от Сократовата чаша. Така усеща душата на виното, което като жената, ту кипи като нежна лава, ту побеснява и полудява, ту прегръща, ту е прокоба, ту е причастие. За истинския мъж жените за обичане са много, но за разпятие е само една.

– “Виносвет” ли е истинската любов?

– Да, но само за истинските мъже, които без страх влизат в нейния ад. За другите е водосвет. Дори да е кратка, истинската любов е като светкавица и нейното безумство е велико. Само една капка от този потаен извор може да те опие така с красотата на черно- бялата магия, че да я почувстваш като удавяне. Най-истинската, най-голямата любов те спъва внезапно, ти падаш в нейния поглед и тя става за теб лоза, висока до Бога, по която вечната жажда се изкачва, за да направи огненото вино от гроздовете на звездите.

– Но малцина дочакват тази велика болка и награда.

– Обикновено става така, че истинската любов и истинската жена закъсняват и се появяват накрая, когато е на кръст душата. Тогава като едно последно обятие, тя става нашето истинско разпятие. А няма по-нежно разпятие от това, с което ни приковават любовните сълзи. Тогава не ти остава нищо друго, освен всичко свое до капка да раздадеш и да откриеш чрез нея своя най-добър повод за живот. Много често тази любов е кръст. Няма по- голяма и по-очаквана от несбъднатата любов, защото остава неуловима и неомърсена. В очакването на такава любов е липсата на нейния край.

– И все пак, понякога любовта умира. Кое я убива повече – изневярата, ревността, лъжите, заблудите?…

– Нито ревността, нито изневярата, грехът дори я пречиства. Само безразличието прави това. Най-много й приляга тайната, а най-малко просията. Любовта е голяма тайна. Веднъж е само доверие, друг път е лъжа. Понякога една измама по-силно свързва две сърца, а раздялата се превръща в най-истинската среща. Но най-вече чувстваме нейната святост, когато ни боли, когато разпъва и прави душата ни на пепел, когато горчи. Но дори и когато си отива, любовта пак си остава любов. Оттук идва и допускането да бъде понякога и силна отрова, и от обич да може да се мрази. Затова любовта може да бъде като Сатурн – сама да ражда децата си и после пак сама да ги изяжда.

– Орис ли е да си псалмопевец на любовта?

– Обикновено, осъдените на любов трябва да огласяват голямата любов и особено мълчаливата, една от най-силните. Те трябва да приближават нейното безкрайно и далечно небе към хората и особено в нелюбовно време, като днешното. Поетите съчетават мечтата на любовта и свободата на поезията, защото поезията е любов, а любовта е поезия навеки. Аз лично се чувствам призван да пея неуморно за любовта и тъй като съм още на средна любовна възраст, пея за нея любейки. Сигурен съм, че ще го правя и на онзи свят.

Интервю на Лияна Фероли