ИВАН ЖЕКОВ: Днешната ни криза не е нито политическа, нито финансова, това е криза на съзнанието

Иван Жеков е потомък на известната фамилия Жекови от Шумен и е роднина на Панчо Владигеров. Носител е на международни музикални награди, а над 50 негови творби са публикувани в различни музикални издателства. През 1966 г. печели златен медал на Международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони” в Италия. През 1994 г. получава отличие на Международния конкурс за композиции „Блох” в Лугано, Швейцария, за творбата му „Terra sacra” за струнен оркестър. Концертира в Европа, Азия, Америка, Африка. Негови произведения са изпълнявани в Европа, САЩ, Япония… Член е на Съюза на немските композитори.

В социално-криминалния си роман „Оцеляване” и фамилната сага „Преходи” Иван Жеков отразява важни периоди от българската история в социален и политически аспект между 1850 – 2012 г. Правят се паралели между политическите и културните реалности в България и в някои други страни, в които е работил.

– Г-н Жеков, казахте по време на гостуването си в Кърджали, че се чувствате по особен начин свързан с родопския край. Какво е това чувство и отношение?

– Да, така е. Дядо ми Иван, на който съм кръстен, е бил строителен и минен инженер. Той е направил много пътища, железопътни линии, пристанища, училища в страната ни. Но едно от най-значителните му постижения е това, че заедно със свои сътрудници, открива затрупаните стари римски оловно-цинкови рудници между Мадан и Рудозем. Влага много свои средства, разработва ги отново и създава поминък на голяма част от населението в родопския край. Прокарва и много пътища, електрифицира две села на собствени разноски. Така основава акционерно дружество „Родопски метал” с 95% негова собственост. Именно това дружество след приватизацията става българо-съветското предприятие „Горубсо-Мадан”.

Смолянският вестник „Родопски глас” съобщава през 1937 г., че благородният индустриалец Иван Славов, т.е. дядо ми, дарява на смолянската община няколко милиона лева за развитието на културата.

Именно с помощта на такива големи личности, като дядо ми, България се възражда след турското робство. Но след национализацията дядо ми получава удар и живее известно време напълно парализиран. А най-парадоксалното е, че когато в София отива делегация от Мадан да иска от правителството да се вдигне в града негов паметник, им се отговаря, че на капиталисти не се вдигат паметници.

– Прадядото ви пък е свързан по някакъв начин с Априлското въстание…

– Да, той е бил избран за първия български кмет в Дряново /после и в Трявна/, защото след потушаването на Априлското въстание, той спасява града, който Фазлъ паша се заканил да разруши до основи заради укриваните в Дряновския манастир комити. Но моят прадядо изпраща парламентьори и моли за половин час отсрочка, през което време събира всичкото свое злато, както и от някои местни чорбаджии и откупва свободата на града си с две дисаги злато, като го полага в краката на Фазлъ паша. После пък се грижи за руските войски, за болните и ранените, за продоволствията на фронта.

– Колкото и парадоксално да изглежда, българинът е оцелявал повече от всякога в най-трудните времена от своята история, а сега?

Това

трябва да ни се признае, че сме доста жилав народ.

Но едва ли е голям комплимент, след като в по-благоприятните времена не можем да си подредим подобаващо държавата, порядките си. На първата корица на романа си „Оцеляване” съм поставил образа на млада жена с превръзка на очите, която е свободна да вика, колкото иска, но не може да види своите похитители. Това е метафората на днешното време. Днес виждаме последствията, резултатите от задкулисните разграбвания, сблъсъци и конфликти, но можем само да се вайкаме, плачем, протестираме, без да можем да познаем причините за всичко случило се в дълбочина. Затова и оцеляването ни днес е много различно – едни оцеляват с малко, а на другите и многото не им стига.

– В книгите си правите много паралели между настоящето и миналото, между реалностите в страната ни и държавите, в които сте работили. Познавате ли у нас подобни на вашите деди хора?…

–  И да ги има, те ще са единици, не могат да виреят в днешното време на тотално разрушение. Но пък техните антиподи са на всяка крачка. И те не само че не подпомагат страната си и страдащите, а само я досъсипват. В книгата си „Преходи” описвам едно от най-големите ни разграбвания. Това е станало преди честването 1300-годишнината на страната ни, когато много висши партийни дейци е трябвало да съберат от Западна Европа наши културни ценности, да ги откупят и върната у нас. За 1 -2 години те разполагали с огромен бюджет, който изхарчили с лекота, без да върнат нито стотинка от него. Вярно, били издадени осъдителни присъди за 30-ина от тях, някои на по 20 г. затвор, но лежали само по около 6 месеца, след което изчезнали незнайно къде. Всичко е било покрито и зарито под „килима”. Аз, разбира се, не съм ги очернял, защото под влияние на обстоятелствата, те се подават на изкушението на парите и сладостта на безотговорността. Както е и сега.

– Но този модел се предава от по-новата ни история, докато в миналото сме имали здрави морални закони. Къде се къса нишката? Особено като имаме обратния пример на по-младите държави, в които сте живял и работил…

Явно

не със силата на закона се удържа доброто,

а с национално-психологическите черти на определена нация. Ето в страната, в която най-дълго съм работил като музикален педагог – Германия, имат толкова здраво „циментирани” ценности, че няма как да се допуснат компромиси с каквото и да било. Давам в книгата си един малък, но много показателен пример за целия им държавнически модел. Участвах в комисията по избор на нов директор на музикалното училище, в което преподавах. Той трябваше да отговаря на толкова много критерии и изисквания, колкото у нас не се изискват дори за министър-председателя или за президента. Освен това в неговия избор се включва и широката общественост, а изборните процедури включват проверката на кандидатите чрез най-модерните психологически тестове. В това отношение ние трябва много да се учим от тях.

– Защо, според вас, ние не сме успели още в миналото да направим нашите ценности непреходни, постоянни…

– Мисля, че защото нашата природа е такава, променлива, неустойчива. Много характерно за балканския ни манталитет е неговата разрушителна сила, както и липсата на отговорност. Всеки наш нов властник иска да покаже своята индивидуалност, без да се облегне на доброто постигнато преди него. Пък и законите ни са отворени, даващи възможност на крадците да се измъкнат. Сигурно България е на първо място по брой на политически убийства, дори в сравнение с много по-многолюдни страни. Сигурно са прецедент в световната история толкова жестоките убийства на двама наши министър-председатели /Стамболов и Стамболийски/. Това показва една

голяма първичност на възгледите ни.

– Това значи ли, че ако това са наши природни черти, не подлежат на промяна…

– Това може да стане, но след доста години, когато младите ни хора, отиващи неслучайно масово навън, се изучат не само на образование, но и на манталитет, успеят да го пренесат на родна почва. В това е надеждата ми.

– А тук в нашия дом няма ли някакви други начини за промяна?

– Имаме резерви, разбира се. И аз ги виждам в културата, в изкуството, в тази неизчерпаема енергия на звука, словото, образа, която може да промени нагласите, духовния климат… Защото

кризата не е нито политическа, нито финансова, нито социална, тя е преди всичко духовна, криза на съзнанието,

на нагласите, на мирогледа ни, а всичко това се променя бавно и обикновено под натиска на т.нар. криза. Иначе всеки човек се ражда с чисто съзнание и с добра природа, която впоследствие се деформира. А изкуството и културата могат да създават предразположения, предпоставки за проява именно на тази изначално добра човешка природа.

Интервюто взе: Лияна Фероли