IN MEMORIAM ИВАН БАЛСАМАДЖИЕВ: ДА ОТВОРИМ ЛЮБОВТА, А НЕ ДА Я ДЕМОНСТРИРАМЕ ЛИЦЕМЕРНО

Едва 5 години след тежката диагноза неподражаемият ентусиазъм на големия български актьор Иван Балсамаджиев се пренесе в отвъдното. Не случайно на Разпети петък. Разпънатата му между двете си половини от смях и сълзи душа се обедини точно в навечерието на Възкресение. Вечно измъчващата го дилема дали да превърне себе си в продукт, или да си остане истински творец, също се стопи. Раздвоението му между хумора и плача, между двете катастрофи, между двата знака Риби и Водолей прерасна в ангелски монолог. Гласът на пеещия и плачещ за щяло и нещяло комик се сля с музиката на сферите. За чийто баланс ще допринесат и изиграните от него над 85 роли в театъра, както и многобройните му гастроли в киното, операта и цирка. Автобиографичната му книга със заглавие „Борбата със Злото в мен” също добавя свой щрих в тази посока. Та в тази си борба той не се отказа да пише сценарии и да бъде водещ на концерти, карнавали, конкурси, вариететни програми. Така преди известно време гостува и в Кърджали, за да представи своята книга и като водещ концерт на Глория.
– Какво е за вас поп-фолкът, г-н Балсамаджиев?
– Нещото, от което хората имат нужда, защото е един отдушник на промяната. Ако има у нас промяна, това си личи по това, че има поп-фолк. Преди това имахме само 5 души, които пееха и композираха и всеки ги познаваше до болка. И те бяха толкова едни и същи, както някои други бяха се настанили трайно в икономиката.
– Защо тогава поп-фолкът има толкова много противници?
– По няколко причини. От една страна, това са онези, които се оказаха извън борда като изпълнители и които, вместо да направят нещо конкурентно, започнаха да се заяждат с него. От друга страна, това бяха тези, които си бяха на топличко по местенцата си и само си прибираха парите, защото никой не можеше да ги измести. От трета страна, това са онези интелигентни хора в България, които не харесват в поп-фолка чалгата. Аз също съм сред тях. Защото не мога да седя с детето и внучето си посред бял ден и да слушам как ще ми лапнат банана.
ЧАЛГАТА СЪЩО ИМА СВОЕТО ПРАВО НА ЖИВОТ, НО МЯСТОТО Й Е В ЧАСОВЕТЕ НА ПОРНОТО.
И това трябва да стане въпрос на медийна култура.
– За какво пишете в своята книга?
– Тя е автобиографичен роман. Без да визирам някъде в нея себе си, обрисувам изцяло своята персона. С жълтините в моя живот умишлено провокирам читателя да се замисли дали сам не е предизвикал неуспехите си. Но преди всичко тя е апел към покаяние.
ВРЕМЕ Е ВЕЧЕ БЪЛГАРИНЪТ ДА СИ КАЖЕ: “АЗ СЪМ СИ ВИНОВЕН, А НЕ ДРУГИТЕ.”
Време е да се приеме такъв, какъвто е, да си прости, за да може по-лесно да прости и на другите и така да заживеят заедно.
– Вярвате ли, че това е възможно?
– Много ми се иска това вече да започне да става и че е време и някой друг да го прави. АКО ГО ИСКАМЕ, БЪЛГАРИЯ МОЖЕ ДА СТАНЕ ВТОРИЯ ЙЕРУСАЛИМ,
тъй като тук живеем заедно християни, мюсюлмани, евреи, арменци, татари, цигани, без да се колим.
– В обикновения частен разговор сте съвсем различен от това, което показвате на сцената.
– Дори роднините ме упрекват в това, че не се откривам докрай пред хората. И това е моят грях. В това, че не отключвам любовта си на 100 процента. По-скоро ми се иска да обичам истински хората, отколкото ги обичам истински. Това също присъства в книгата ми като апел –
ДА ОТВОРИМ ЛЮБОВТА, А НЕ ДА Я ДЕМОНСТРИРАМЕ ЛИЦЕМЕРНО.
Да я дочакаме спокойно и добронамерено. Да й позволим да дойде. Като знаем, че тя идва не в озъбения, наежен и бодлив таралеж, а в мекотата на птичите крила, в онова, което ни дава обятието.
– Изглежда в актьора-хуморист живее и душата на поет?
– Като актьор-хуморист аз само изкарвам прехраната си. А иначе съм съвсем друго нещо. Както у всички,
ЕДНАТА ПОЛОВИНА В МЕН Е СМЯХ, А ДРУГАТА Е СЪЛЗИ.
И тъй като актьорът е непредвидим, самият той не знае коя половина ще задейства.
Интервюто взе: Лияна Фероли